УДОВОЛСТВИЕТО ДА ДАРЯВАШ, ДА РАДВАШ ОКОЛНИТЕ

Хей! Аз съм до­б­ро­во­лец в Бъл­гар­с­ки мла­де­ж­ки чер­вен кръст. Ние ра­бо­тим на­в­ся­къ­де в стра­на­та, има­ме об­щи це­ли, идеи и при­н­ци­пи. Впе­ча­т­лен ли си? На­дя­вам се.

А ви­дя ли ме на 1 март? Бях на цен­тъ­ра и раз­да­вах мар­те­ни­ч­ки, за­е­д­но с още 20 до­б­ро­вол­ци. Да­но си бил там, за­що­то бе­ше су­пер го­ти­но и ня­кои хо­ра до­ри се сдо­би­ха с по­ве­че от ед­на мар­те­ни­ч­ка. Та­ка е, ко­га­то до­б­ро­вол­ци­те сме мно­го и не зна­ем кой на ко­го е по­да­рил ве­че. Но ни­що.  На­п­ра­ви­х­ме со­б­с­т­ве­но­ръ­ч­но 1050 мар­те­ни­ч­ки за бро­е­ни ча­со­ве и сме гор­ди с ре­зул­та­та.

В на­ча­ло­то на мно­го от нас ни е тру­д­но. Ви­на­ги, мал­ко или мно­го, го има стра­ха, че ня­кой ще от­ка­же да при­е­ме от не­ща­та, ко­и­то раз­да­ва­ме. А то­ва би мо­г­ло да ни де­мо­ти­ви­ра и да ни на­ка­ра да се за­чу­дим има ли изо­б­що сми­съл да го пра­вим.    В край­на сме­т­ка, оба­че се пре­с­т­ра­ша­ва­ме. И ето, че ста­ва. Та­зи го­ди­на, до­ка­то раз­да­вах мар­те­ни­ч­ки, ни­кой не ме из­г­ле­да стран­но или с не­до­ве­рие. Хо­ра­та бя­ха от­во­ре­ни и са­ми ми по­да­ва­ха ръ­це­те си.

За какво си говорихме ли? – говорихме за лю­бов с чи­с­та­ч­ки­те по ули­ци­те, раз­с­ми­вах бе­бе­та и най-ве­че те­х­ни­те май­ки с при­п­ря­но­то си бъбрене и го­них чо­век на ко­ле­ло. И вси­ч­ко са­мо за да дам един дву­ц­ве­тен ко­нец? Не, раз­би­ра се. Спо­ред мен хо­ра­та се ра­д­ват по­ве­че от са­мия факт, че ня­кой им е обър­нал мал­ко вни­ма­ние.

Ня­кои от тях по­ми­с­ли­ха, че се пла­ща. До та­ка­ва сте­пен сме по­гъл­на­ти от еже­д­не­ви­е­то по­ня­ко­га, че за­б­ра­вя­ме про­с­то да се ус­ми­х­нем и да при­е­мем мал­ко­то, ко­е­то све­тът ни пре­д­ла­га без да ис­ка ни­що в за­мя­на. Иде­я­та на нас, доброволците е да предизвикаме мал­ко по­ве­че ус­ми­в­ки, ко­и­то ня­мат ни­що об­що с ку­пу­ва­не­то на по­да­ръ­ци, с ма­те­ри­ал­на­та част на не­ща­та.

Ако си бил един от за­ра­д­ва­ни­те – чу­де­с­но, ако не, пре­д­с­та­ви си, че ти на­ми­гам. За­що? За­що­то съ­в­сем ско­ро ще те из­не­на­да­ме и теб. С не­що но­во, но не по-мал­ко яко.

НЕВЕНА АНДОНОВА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.