„Ако спе­че­ля, пе­че­ля за цял на­род – ако за­гу­бя, гу­бя са­мо ме­не си.” Ко­га­то мо­дер­ни­ят бъл­гар­с­ки гра­ж­да­нин по­па­д­не на те­зи сло­ва, в обър­ка­на­та му гла­ва се явя­ва „ис­к­ра”: „О, Ле­в­с­ки, да…ве­лик бъл­га­рин..па­т­ри­от…да бе­ше жив, че ка­к­то сме я за­къ­са­ли…”

И в сле­д­ния миг на­ши­ят скъп съ­г­ра­ж­да­нин, горд, че е па­т­ри­от, че се пре­к­ла­ня пред Ле­в­с­ки, с до­са­да се на­м­ръ­щ­ва на ску­ч­на­та дей­с­т­ви­тел­ност, на мър­зе­ли­ви­те си ко­ле­ги, на ви­на­ги не­до­с­та­тъ­ч­на­та си за­п­ла­та, да­же се и раз­г­не­вя­ва. Все пак Ле­в­с­ки си е Ле­в­с­ки, а той, гор­ки­ят, как сам да „обър­не сво­е­то вре­ме”, а и ка­к­ва ви­на има той, че дру­ги­те „не си вър­шат ра­бо­та­та”, та да тръ­г­не да раз­ре­ша­ва чу­ж­ди­те про­б­ле­ми? СТИ­ГА….Ако не ти – кой? И ако не се­га – ко­га?

Ле­в­с­ки е ста­нал кли­ше. Не­го­ви­те ду­ми са око­ва­ни, за­ро­бе­ни във ве­ри­ги­те на един ша­б­лон, в кой­то се вме­с­т­ва дне­ш­ни­ят псе­в­до­па­т­ри­о­ти­зъм – да бъ­деш па­т­ри­от оз­на­ча­ва да „зна­еш” ис­то­ри­я­та си, да „па­ра­ди­раш” на­ля­во и на­дя­с­но с нея и най-ва­ж­но­то, за­бе­ле­же­те, да бъ­деш горд, че си бъл­га­рин. “Све­ще­на глу­пост” ка­к­то би ка­зал Бо­тев. Ду­ми­те на Ле­в­с­ки зву­чат гръм­ко на на­ци­о­нал­ни­те пра­з­ни­ци, но по­с­ле са из­ме­с­те­ни от зло­бо­д­не­в­ни­те но­ви­ни на дел­ни­ка, ко­и­то по­ка­з­ват ед­но фал­ши­во ли­це на дей­с­т­ви­тел­но­ст­та, ог­ра­б­ват съ­з­на­ни­е­то от зна­чи­ми­те въ­п­ро­си. И па­т­ри­о­ти­з­мът ос­та­ва про­с­то на ду­ми, ед­на из­п­ра­з­не­на от съ­дър­жа­ние гор­дост.

Без гор­дост и без ле­ген­да­ри­зи­ра­не, а с раз­би­ра­не, бла­го­дар­ност, вдъ­х­но­ве­ние и от­го­вор­ност пред за­ве­ща­но­то. Ако не­об­хо­ди­мо­ст­та от гор­дост и ле­ген­ди е би­ла на­ле­жа­ща през Въз­ра­ж­да­не­то, се­га тя се е пре­вър­на­ла в опа­с­ност от из­ку­ше­ни­е­то зад ве­ли­ки­те ли­ч­но­с­ти на ис­то­ри­я­та да при­к­ри­ваш сво­е­то со­б­с­т­ве­но ма­ло­ду­шие и без­дей­с­т­вие. Ди­с­тан­ци­я­та на „ре­ли­ги­о­з­но­то пре­к­ло­не­ние” ме­ж­ду съ­в­ре­мен­ния бъл­га­рин и ге­роя Ле­в­с­ки – не­до­с­ти­жи­мия, ге­ни­ал­ния, све­т­лия, е смър­т­на­та при­съ­да на не­го­ви­те за­ве­ти. За­що­то ка­к­ва е по­л­за­та те да бъ­дат съ­х­ра­не­ни и из­ди­г­на­ти в култ, ко­га­то не са де­ши­ф­ри­ра­ни, ко­га­то не пул­си­рат в жи­ли­те на но­во­то вре­ме и в де­ла­та на съ­в­ре­мен­ния бъл­га­рин?

Не­ка „раз­вен­ча­ем” Ле­в­с­ки, не­ка раз­би­ем ша­б­ло­на, кли­ше­то! И под об­ви­в­ка­та на ис­то­ри­че­с­ка­та ле­ген­да, ко­я­то ве­че не бу­ди у нас чу­в­с­т­во за съ­п­ри­ча­с­т­ност и ли­ч­на ан­га­жи­ра­ност, а са­мо ку­ха ис­то­ри­че­с­ка гор­дост, да се до­ко­с­нем до жи­ва­та, чо­ве­ш­ка ду­ша на чо­ве­ка Ва­сил Ива­нов Кун­чев, да чу­ем ду­ми­те му ка­то че ли за пър­ви път, за да осъ­з­на­ем тя­х­на­та не­из­то­щи­ма си­ла, те­х­ния мо­щен за­ряд, тя­х­на­та уни­вер­сал­на стой­ност, да про­у­ме­ем ка­к­ви са ка­че­с­т­ва­та, ко­и­то пре­в­ръ­щат оби­к­но­ве­ния чо­век Ва­сил Ива­нов Кун­чев в Апо­с­тол на сво­бо­да­та. За­що­то ре­во­лю­ци­я­та в ис­то­ри­я­та за­по­ч­ва с ре­во­лю­ци­я­та в сър­це­то и ума на от­дел­ния ин­ди­вид.

На­де­ж­да­та за про­мя­на не мо­же да бъ­де про­е­к­ти­ра­на във вън­шен из­то­ч­ник. Са­ми­ят Ле­в­с­ки се убе­ж­да­ва в то­ва след не­у­с­пе­ха на ре­ди­ца­та че­ти, ко­и­то пра­вят опит да вля­зат „от­вън” и да на­ди­г­нат бъл­га­ри­те. Ду­хо­в­но­то „по­в­ди­га­не”, пре­ди вси­ч­ко, ле­жи вър­ху свръх­зем­но­то, въ­т­ре­ш­но, ин­ди­ви­ду­ал­но уси­лие, ко­е­то изи­с­к­ва ак­ти­ви­ра­не на пъл­ния чо­ве­ш­ки пси­хи­че­с­ки, ум­с­т­вен и емо­ци­о­на­лен ре­сурс. То­га­ва ми­съл­та за его, от­де­ле­ност от дру­ги­те се тран­с­фор­ми­ра в раз­ши­ря­ва­що се съ­з­на­ние, в ко­е­то Аз ста­ва ра­в­но­з­на­ч­но на Ние и чо­ве­кът е го­тов да слу­жи на ви­с­ши це­ли, не­по­д­в­ла­с­т­ни на ли­ч­ния ин­те­рес и вре­ме­то. Це­ли, ко­и­то са чи­с­ти и по­ле­з­ни за чо­ве­ш­ко­то съ­ще­с­т­во въ­о­б­ще. Ле­в­с­ки без­с­пор­но е ду­хо­вен ги­гант, за­що­то у не­го ня­ма его. Той се из­ди­га на ви­со­та­та на пъл­на­та без­ко­ри­с­т­ност, ко­я­то го пра­ви и на­пъл­но сво­бо­ден. По­бе­да­та той по­с­ве­ща­ва на „цял на­род”, а за­гу­ба­та е ли­ч­но па­де­ние, не­об­ре­ме­ня­ва­що ни­ко­го ос­вен своя су­бект…

Чо­ве­кът Ва­сил Ива­нов Кун­чев ста­нал Йе­ро­мо­нах Иг­на­тий и на­к­рая – Ле­ген­да­та Ле­в­с­ки. Но ако ние не про­с­ле­дим ця­ла­та та­зи ду­хо­в­на ево­лю­ция и не я осъ­з­на­ем ка­то от­во­ре­на въз­мо­ж­ност за ли­ч­но из­ра­с­т­ва­не, а по­в­та­ря­ме за­у­че­ни па­т­ри­о­тар­с­ки фра­зи, въз­ве­ли­ча­ва­ме, кла­ня­ме се ка­то стра­х­ли­ви „ра­би бо­жи”, ни­ко­га ня­ма да до­с­ти­г­нем до яд­ро­то на ле­ген­да­та Ле­в­с­ки, а имен­но то­тал­но ос­во­бо­де­ния чо­век, ура­в­но­ве­сен и сми­рен в ду­ша­та си и в съ­що­то вре­ме без­ком­п­ро­ми­с­но ка­те­го­ри­чен в де­ла­та. Ка­к­то е ка­зал са­ми­ят Ле­в­с­ки: „Де­ла тря­б­ват, не ду­ми”.

Не­ка на де­ло по­ка­жем, че Ле­в­с­ки не е мър­тъв из­б­ле­д­нял по­р­т­рет, кой­то ви­си по учи­ли­щ­ни­те сте­ни и в ня­кои дру­ги „се­ри­о­з­ни ин­с­ти­ту­ции”, а е жи­ва си­ла, от ко­я­то ние ка­то чо­ве­ци и бъл­га­ри чер­пим все­ки ден, за да из­ра­с­т­ва­ме за­е­д­но. То­га­ва мо­и­те и тво­и­те про­б­ле­ми ста­ват на­ши и мо­я­та и тво­я­та цел са про­во­ки­ра­ни от ед­но и съ­що на­ме­ре­ние „чи­с­та и свя­та ре­пу­б­ли­ка”.

Ча­сът на сво­бо­да­та не е при­к­лю­чил на 3 март 1878г., той не е ис­то­ри­че­с­ки из­чер­пан. Той е ве­ч­но вре­ме­во из­ме­ре­ние, в ко­е­то чо­ве­кът съ­ще­с­т­ву­ва, гра­ни­ца ме­ж­ду две съ­с­то­я­ния на ду­ха. То­ч­но днес и то­ч­но то­зи мо­мент е ча­сът на сво­бо­да­та и ти тря­б­ва да по­ка­жеш на де­ло сво­е­то ро­до­лю­бие…Ако не днес – ко­га?!  Ако не ти – кой?!

Гер­га­на Ра­до­с­ла­во­ва, 12 кл. I СУ
“Св. Седмочисленици”