Ху­ба­во е да мо­жеш да из­ра­зиш чу­в­с­т­ва­та си – ра­дост и бол­ка, на­де­ж­да и от­ча­я­ние, въз­хи­ще­ние и ра­зо­ча­ро­ва­ние… Не­ве­ро­я­т­но е да уме­еш да из­ра­зиш се­бе си – с пе­сен, танц, кар­ти­на… Ве­ли­ко­ле­п­но е да по­ка­жеш лю­бо­в­та си – и с ду­ми! Мно­го ду­ми са из­пи­са­ни и мно­го кни­ги са съ­з­да­де­ни за лю­бо­в­та – за Ро­мео и Жу­ли­е­та, Та­тя­на и Оне­гин, Бой­чо Ог­ня­нов и Ра­да и дру­ги. За го­ля­ма част от мо­и­те съ­у­че­ни­ци то­ва са ску­ч­ни, да­ле­ч­ни и бе­зин­те­ре­с­ни не­ща. Днес те се въз­хи­ща­ват на Бла­го и ру­са­та Зла­т­ка, Све­т­ла­на Ва­си­ле­ва и Гу­ще­ров, Ку­ла­гин и Но­ра.          

Ко­га­то на­б­ли­жи 14 фе­в­ру­а­ри – Де­нят на влю­бе­ни­те, и за­по­ч­не тре­с­ка­та за по­да­ръ­ци, те изо­б­що ня­ма да се ко­ле­ба­ят да ку­пят или по­лу­чат чер­ве­на въз­г­ла­в­ни­ч­ка във фор­ма­та на сър­це, плю­ше­но ме­че с ог­ром­ни раз­ме­ри, ва­у­чер за ма­ни­кюр и дру­ги из­ку­ше­ния на су­е­та­та. И не­пре­мен­но го­ле­ми­ят бу­кет с чер­ве­ни ро­зи тря­б­ва да бъ­де до­не­сен от ку­ри­ер на ра­бо­т­но­то мя­с­то, за да ви­дят дру­ги­те. Не при­е­мам та­ка­ва по­ка­з­ност, до­ри фалш.          

Ми­с­ля си – кол­ко от влю­бе­ни­те мом­че­та, мои връ­с­т­ни­ци, би­ха по­да­ри­ли на лю­би­мо­то мо­ми­че кни­га. Аз бих! За­що­то та­ко­ва мо­ми­че ще из­пъл­ни све­та ми с обич и въл­не­ния. За­що­то с та­ко­ва мо­ми­че ще вли­за­ме че­с­то в кни­жар­ни­ца, ще се за­с­то­я­ва­ме пред ра­ф­то­ве­те й, ще дър­жим в ръ­це­те си но­ви кни­ги и ще усе­ща­ме спе­ци­фи­ч­ния им ми­рис. За­що­то с та­ко­ва мо­ми­че за­е­д­но ще че­тем и ще пи­шем ро­ма­на на на­ша­та лю­бов. Ще чу­в­с­т­ва­ме и ще пре­жи­вя­ва­ме вси­ч­ко, про­че­те­но в ед­на кни­га. Ще от­к­ри­ва­ме се­бе си. Не са­мо ще на­у­чим за Ро­мео и Жу­ли­е­та на­при­мер, а и ще се опи­та­ме да бъ­дем ка­то тях. Та­ка ще из­г­ра­ж­да­ме се­бе си.           Пре­д­с­та­вям си кни­ги­те ка­то зве­з­ди. Вся­ка све­ти с раз­ли­ч­на све­т­ли­на. Ед­ни – с по-яр­ка, дру­ги с по-сла­ба. Те са мно­го, не мо­жеш да ги пре­б­ро­иш. Най-яр­ки­те при­в­ли­чат по­г­ле­да ти. Та­ка е и с кни­ги­те – съ­ще­с­т­ву­ват без­б­рой мно­го и не сти­га един жи­вот да ги про­че­теш и да им се на­с­ла­диш. Ня­кои из­б­ле­д­ня­ват в па­мет­та ти, дру­ги за­по­м­няш за­ви­на­ги. Пи­са­те­лят Ос­кар Уайлд пи­ше, че има три ви­да кни­ги: ед­ни­те си стру­ва да се про­че­тат ве­д­нъж, дру­ги­те мо­же и да не се че­тат, а те­зи от тре­та­та гру­па си стру­ва да се пре­про­чи­тат.  Аз че­с­то си при­по­м­ням ба­ла­да­та „Не­раз­дел­ни” от Пен­чо П. Сла­вей­ков. В нея се раз­ка­з­ва за ед­на ве­ч­на лю­бов, за два­ма мла­ди, ко­и­то до­ри и смърт­та не раз­де­ля. Сра­в­ня­вай­ки твор­ба­та с дне­ш­на­та лю­бов, ко­я­то че­с­то на­ри­ча­ме с без­ли­ч­но­то „връ­з­ка” или „съ­жи­тел­с­т­во на се­мей­ни на­ча­ла”, осъ­з­на­вам, че не­ща­та мно­го са се из­ме­ни­ли. За­то­ва са кни­ги­те и че­те­не­то – по­ма­гат ни да за­б­ра­вим за ре­ал­но­ст­та и да си съ­з­да­дем своя та­ка­ва, ма­кар и за ня­кол­ко ча­са.                 

Ня­ма да мо­га да про­че­та от­но­во кни­га­та „Ви­на­та в на­ши­те зве­з­ди” от аме­ри­кан­с­кия пи­са­тел Джон Грийн. Ко­га­то я че­тох, из­пи­т­вах съ­с­т­ра­да­ние към Хей­зъл и Газ. Не мо­жах да я про­че­та на един дъх, за­по­ч­вах, сти­гах до­ня­къ­де и я ос­та­вях. Бе­ше ми те­ж­ко. Ня­мах си­ли да я до­вър­ша. Ис­ках в ми­с­ли­те си да я до­пи­ша по друг на­чин. Кни­га­та е тъ­ж­на, в нея ге­ро­и­те се бо­рят със смърт­та. Те зна­ят, че са об­ре­че­ни, но не се от­чай­ват. Въз­хи­ща­вам се на тя­х­на­та пре­да­ност един към друг, на нра­в­с­т­ве­на­та им си­ла да ос­та­нат не­раз­дел­ни до­ри и в смърт­та.                 

Ви­на­ги ще по­м­ня и ед­на дру­га кни­га – „Лео и Май” от нор­ве­ж­ка­та пи­са­тел­ка Сю­не Леа. Той, Лео, е мра­кът, тя, Май, е све­т­ли­на­та. В един от епи­зо­ди­те мо­ми­че­то сил­но вяр­ва в при­я­те­ля си, че той ще мо­же да се ка­чи на дър­во­то, въ­п­ре­ки бо­ле­ст­та му – еди­ни­ят му крак е по-къс от дру­гия. Да­ли ут­ро­то е те­жест, или при­я­тел за Лео, та­ка и не раз­б­рах. До­вър­ших та­зи кни­га, ми­с­лей­ки си, че при­я­тел­с­т­во­то е ка­то бе­то­на. Пре­ди вре­ме мо­ят ба­ща ми ка­за, че бе­то­нът ста­ва по-здрав с вре­ме­то. Ще я пре­про­че­та!

Вяр­вам, че ще от­к­рия та­ка­ва лю­бов – с кни­га в ръ­ка. Мо­же би тя ще ме от­к­рие. А ко­га­то то­ва се слу­чи – ще я па­зя. Ве­ли­ко­ле­п­но е да по­ка­жеш лю­бо­в­та с ду­ми, ка­к­то го е на­п­ра­вил Сла­вей­ков: „…той ме е пре­гър­нал с кло­ни, аз съм в не­го вей­ки свря­ла,/ за сър­ца­та що се лю­бят, и смърт­та не е раз­дя­ла…” На­ли ду­ми­те са лю­бов?!

За­ха­ри То­до­ров, 9 “В” клас,

Вто­ро СУ „Проф. Ни­ко­ла Ма­ри­нов” Тър­го­ви­ще

За­ха­ри е на 15 г., той е де­ве­то­к­ла­с­ник в па­ра­лел­ка “При­ро­д­ни на­у­ки – Хи­мия и Био­ло­гия” на Вто­ро СУ ” Проф. Н. Ма­ри­нов”. През 2018 г. пе­че­ли об­що 13 на­г­ра­ди, сред ко­и­то: 5 зла­т­ни, 5 сре­бър­ни и 3 брон­зо­ви ме­да­ла от ли­те­ра­тур­ни и пе­в­че­с­ки кон­кур­си. Той е из­б­ран и за мла­д­ши по­с­ла­ник на Ев­ро­пей­с­кия пар­ла­мент към Вто­ро СУ „Проф. Н. Ма­ри­нов” Тър­го­ви­ще по об­ра­зо­ва­тел­на­та про­г­ра­ма „Учи­ли­ще по­с­ла­ник на Ев­ро­пей­с­кия пар­ла­мент”. Удо­с­то­ен е с на­г­ра­да на Об­щи­на Тър­го­ви­ще по про­г­ра­ма­та за за­к­ри­ла на де­ца с изя­ве­ни дар­би за 2018г. За­ха­ри е член и на Клуб 2014, Клуб 2015, Клуб 2016 и Клуб 2017 г. на Фон­да­ция „ Ди­ми­тър Бер­ба­тов” за та­лан­т­ли­ви и ус­пе­ли де­ца!