Ви­но­то не е про­с­то на­пи­т­ка, то по­ве­че при­ли­ча на съ­ще­с­т­во, съ­пъ­т­с­т­ва­що бъл­гар­с­кия род още с въз­ни­к­ва­не­то му по на­ши­те зе­ми.

За­то­ва  че­с­т­ва­ме и пра­з­ни­ка на за­ря­з­ва­не­то, и на гро­з­до­бе­ра, и на мла­до­то ви­но.

За бъл­га­ри­на ви­но­то е оно­ва, ко­е­то за сър­би­на е ор­ке­с­тъ­рът на Го­ран Бре­го­вич –  ед­но и за сва­т­ба, и за по­г­ре­бе­ние. Ви­но­де­ли­е­то в жи­во­та на бъл­га­ри­на е ка­то ше­ви­ца­та в жи­во­та на бъл­гар­ка­та – про­дукт на твор­че­с­т­во и ду­хо­в­на не­об­хо­ди­мост.

В хри­с­ти­ян­с­ка­та тра­ди­ция то е сим­вол на све­та­та Хри­с­то­ва кръв, ка­к­то хля­бът – на плът­та Хри­с­то­ва. Ви­но­то ни свър­з­ва с на­д­би­тий­но­то – то е част от при­ча­с­ти­е­то, от тър­же­с­т­ве­но­то въз­пя­ва­не на ра­ж­да­не­то и кръ­ще­не­то, от мо­ли­т­ва­та и на­де­ж­да­та за оп­ро­ще­ние,про­из­не­се­ни ми­с­ле­но над то­ку-що по­к­ри­тия гроб.

Но най-че­с­то ви­но­то е пра­з­ник – пра­з­ни­кът на жи­во­та!! Но са­мо ко­га­то има­ме по­вод! Ако ре­шим да го из­по­л­з­ва­ме за за­б­ра­ва,, за сме­к­ча­ва­не ръ­бо­ве­те на би­ти­е­то и за раз­ми­ва­не гра­ни­ци­те на ис­ти­на­та – ви­но­то си от­мъ­ща­ва!

Ви­на­ги си от­мъ­ща­ва – спра­ве­д­ли­во ка­то бог!

Б. Р. За всичко това стана дума в петъчния разговор с Неда Антонова в Библиотеката, където по подобаващ начин бе отбелязан традиционният празник Трифон Зарезан.