Ли­ри­че­с­ки­те про­из­ве­де­ния на Ма­рия Па­ше­ва от „Гор­чи­ва есен” са на­пи­са­ни с „ума на сър­це­то”. Кол­ко е ва­ж­но да уме­еш да ви­ж­даш, да чу­ваш и да ка­з­ваш с пре­пъл­не­но от лю­бов към хо­ра­та сър­це! Те са дъл­бо­ко пре­жи­ве­ни, из­с­т­ра­да­ни, за­то­ва те се въз­при­е­мат от чи­та­те­ля ка­то из­по­ве­ди, от­к­ро­ве­ния, съм­не­ния…

В тях сло­во­то е ка­то ма­гия, ко­я­то до­ко­с­ва и въл­ну­ва. Те­зи сти­хо­ве са съ­з­да­де­ни за сро­д­ни ду­ши, ко­и­то уме­ят да съ­п­ре­жи­вя­ват и да ми­с­лят.

В сти­хо­ве­те има за­ряд от емо­ции: пре­к­ло­не­ние, лю­бов, въз­торг,бол­ка, тъ­га,, но ед­но е гла­в­но­то чо­ве­ш­ко чу­в­с­т­во – без­г­ра­ни­ч­на обич във вси­ч­ки­те и? про­я­в­ле­ния и ка­те­го­ри­ч­ност:

Раз­де­ляш ли се с не­що

раз­де­ляй се без страх.

Раз­де­ляй се с ме­ч­ти

и, ако тря­б­ва,

с хо­ра се раз­де­ляй!

Но с оби­ч­та не се раз­де­ляй

ни­ко­га!

И по­с­ла­ни­я­та към чи­та­те­ли­те ид­ват от жи­во­та. А жи­во­тът – „най-жа­ду­ва­на­та бол­ка” е мно­го­о­б­ра­зен, тру­ден, кра­сив. Ние че­тем за не­ща, ко­и­то по-ра­но не сме за­бе­ля­за­ли и, ко­и­то ни по­ра­зя­ват със сво­я­та кра­со­та, не­о­ча­к­ва­на мъ­д­рост и не­по­в­то­ри­мост. По­с­ла­ни­я­та са ав­тор­с­ки раз­ми­с­ли, по­е­ти­че­с­ка пе­сен и мо­ли­т­ва за до­б­ро­та, за „жи­во­то” при­я­тел­с­т­во, за „бу­д­на­та на­де­ж­да”, за бол­ка­та и не­ж­но­ст­та, за си­ла­та и кра­со­та­та в при­ро­да­та…

Май­чи­на­та лю­бов е опи­са­на с дъл­бок ли­ри­зъм и то­п­ли­на. „Же­на­та ста­не ли май­ка” за „де­тен­це­то мал­ко” е го­то­ва „кри­ле­те му от слън­це­то да па­зи”, да го по­д­к­ре­пя, ко­га­то то „ис­ка да ле­ти”, а в „най-дъл­га­та нощ4, ко­га­то „из­га­ря де­т­с­ко­то тел­це” с не­ж­на май­чи­на ми­лу­в­ка да по­бе­ж­да­ва стра­ха и бо­ле­ст­та.

Не зна­ех, че

же­на­та май­ка 

ста­не ли,

ка­то жа­ра­ва из­га­ря,

след вся­ка бол­ка

по­бе­ля­ва,

след вся­ка нощ из­т­ля­ва

в пе­пел.

И в при­ро­да­та има мно­го кра­со­та и ще­д­рост. В ав­тор­с­ки­те ми­с­ли жи­ва­та при­ро­да мо­же да „пре­чи­с­т­ва от за­вист и умо­ра. И кол­ко­то по-че­с­то сме сред нея, по-дъл­го ще ос­та­нем хо­ра”.

От да­ле­ч­ни вре­ме­на ме­ж­ду чо­ве­ка и при­ро­да­та има ра­в­но­ве­сие. Ав­тор­ка­та ни убе­ж­да­ва, че, по­ня­ко­га при­ро­да­та е по-сил­на, по-ис­к­ре­на, по-лю­б­ве­о­бил­на от чо­ве­ка.

След нас про­пя­ва дъжд,

по­в­ди­га по­ва­ле­на­та тре­ва

и я по­ве­ж­да ти­хо с ла­с­ка

към слън­це­то и вя­тъ­ра

и ома­гьо­с­ва­ща­та си­не­ва.

В ду­ша­та ми из­с­тен­ва за­вист

към звън­ко­то при­я­тел­с­т­во

ме­ж­ду тре­ва­та и дъ­ж­да.

В по­е­зи­я­та на Ма­рия Па­ше­ва, та­ка от­к­ро­ве­на, та­ка въл­ну­ва­ща, все­ки чи­та­тел ще от­к­рие и дру­ги ис­ти­ни в чо­ве­ш­ки­те от­но­ше­ния. Още от пър­вия про­чит той ще по­чу­в­с­т­ва ис­к­ре­но­ст­та и жи­з­не­лю­би­е­то на ли­ри­че­с­кия ге­рой, кой­то оби­к­но­ве­но се сли­ва с ав­то­ра, ще за­бе­ле­жи гла­в­но­то – в жи­во­та на все­ки чо­век има „гор­чи­ви есе­ни”, жи­во­тът е най-го­ля­ма­та цен­ност, най-до­б­ро­то ле­кар­с­т­во за бол­ка­та е оби­ч­та… Ми­с­ле­щи­ят чи­та­тел ще по­вяр­ва в ис­тин­но­ст­та на по­е­ти­че­с­ка­та  из­по­вед:

Не ис­кам в не­що да пре­бъ­да,

а да на­ме­ря в дне­ш­ния си ден

мир за ду­ша­та, за де­ца­та –

бъ­де­ще

и то­п­ли­на за мал­ко­то при­я­те­ли.                                      

Бъ­ди бла­го­с­ло­ве­на!

МА­РИЯ ПЕ­Т­КО­ВА