След фо­йер­вер­ки­те и Ду­на­в­с­ко­то

Ка­то жи­те­на­та пи­т­ка от оная въл­ше­б­на при­ка­з­ка се из­тър­ку­ли 2018-та, ка­то бу­ен во­до­пад стрем­г­ла­во се раз­пи­ля­ха и ся­каш съ­що тъй ско­ро­с­т­рел­но се съ­б­ра­ха в един миг вси­ч­ки­те 365 дни.

Миг кра­т­ко­т­ра­ен, а скъ­тал тол­ко­ва бол­ки, стра­да­ния, ра­зо­ча­ро­ва­ния, не­пре­жа­ли­ми за­гу­би на бли­з­ки и сви­д­ни хо­ра, ра­до­с­ти, спо­лу­ки, ро­ман­ти­ч­ни лю­бо­ви, ду­хо­в­ни въз­ка­ч­ва­ния…не­и­с­то­ва, не­у­то­ли­ма страст за ЖИ­ВОТ – въ­п­ре­ки и на­пук на вси­ч­ко! За­то­ва, след фо­йер­вер­ки­те, оза­ри­ли но­во­го­ди­ш­но­то не­бе, след тър­же­с­т­ве­ни­те на­з­д­ра­ви­ци и Ду­на­в­с­ко­то хо­ро, из­ри­ча­ме на глас спо­хо­ди­ла­та ни ща­с­т­ли­ва про­ми­съл: „ЖИ­ВИ СМЕ!”.

За­що­то ня­ма по-ми­ло, по-дра­го­цен­но и по-ве­ли­ко от ЖИ­ВО­ТА! По дя­во­ли­те он­зи от­въ­ден свят, за кой­то ня­кои се мъ­чат да ме убе­ж­да­ват, че бил по-до­бър! ЖИ­ВИ СМЕ! Тук и се­га, на зе­мя­та, де­то вси­ч­ко е ви­ди­мо, осе­за­е­мо, до­ко­с­ва­що ни, вдъ­х­но­вя­ва­що ни да ме­ч­та­ем, да се на­дя­ва­ме, да дей­с­т­ва­ме и съ­г­ра­ж­да­ме.

Ах, как ми се ще по­дир 365 дни (Бо­же, и тая Но­ва и Мла­да 2019-та се втур­на не­у­дър­жи­мо на­пред), след из­к­ря­що­то шам­пан­с­ко, след фо­йер­вер­ки­те и Ду­на­в­с­ко­то пак да си ка­жем „ЖИ­ВИ СМЕ”!

                ИВАН­КА БО­ТЕ­ВА