/Про­дъл­же­ние от ми­на­лия брой/ В се­ло Илий­но, бли­зо до град Омур­таг,  се ра­ж­да ед­но де­те с ув­ре­де­ни край­ни­ци, без дла­ни и хо­ди­ла.

Ни­кой не вяр­ва, че то­ва мо­ми­че ще има пъл­но­це­нен жи­вот. Ала хо­ра­та ви­ж­дат са­мо фи­зи­че­с­кия не­дъг, дру­го­то ос­та­ва скри­то. За­що­то, де­те­то, при­д­ви­ж­ва­що се на ко­ле­не, при­те­жа­ва не­що, ко­е­то в ня­кои здра­ви хо­ра ли­п­с­ва. В  мал­ко­то мо­ми­чен­це е за­ло­жен ог­ро­мен стре­меж към труд и по­з­на­ния! Име­то му е Вър­бин­ка, скром­но про­ле­т­но цве­те, до­ш­ло на све­та  да се пре­бо­ри за мя­с­то под слън­це­то. С це­на­та на вси­ч­ко! Вър­бин­ка за­вър­ш­ва ус­пе­ш­но сре­д­но­то си об­ра­зо­ва­ние. Ед­ва то­га­ва, за три ме­се­ца се на­у­ча­ва да се дви­жи из­п­ра­ве­на с па­те­ри­ци. То­ва пре­ди­з­ви­к­ва ин­те­рес в об­ще­с­т­во­то. От Ми­ни­с­тер­с­т­во­то на об­ра­зо­ва­ни­е­то пре­д­ла­гат на Вър­бин­ка да по­се­ща­ва учи­ли­ща­та, да из­на­ся бе­се­ди пред де­ца­та за си­ла­та на вя­ра­та, тър­пе­ни­е­то и во­ля­та. И тя тръ­г­ва из ця­ла­та стра­на. От не­й­ния слу­чай  се за­ин­те­ре­су­ва­ли и  чу­ж­де­с­т­ран­ни спе­ци­а­ли­с­ти. Ско­ро по ли­ния на Ме­ж­ду­на­ро­д­ния чер­вен кръст Вър­бин­ка за­по­ч­ва да пъ­ту­ва по све­та ка­то пра­те­ник на ми­ло­сър­ди­е­то. С по­мо­щ­та на своя брат тя за­ми­на­ва за Си­рия, къ­де­то я свар­ва Вто­ра­та све­то­в­на вой­на. Там тя из­на­ся бе­се­ди и пред вой­ни­ци­те. Пъ­ту­ва в Па­ле­с­ти­на и се сре­ща с крал­с­ко­то се­мей­с­т­во, по­се­ща­ва Ли­ван, Ку­вейт и Еги­пет, из­пъл­ня­вай­ки бла­го­ро­д­на­та ка­у­за на Чер­ве­ния кръст. Тя че­те мно­го кни­ги и на­у­ча­ва 13 ези­ка. Вър­бин­ка по­лу­ча­ва мно­же­с­т­во по­ка­ни да по­се­ти и дру­ги ев­ро­пей­с­ки дър­жа­ви. .Пре­д­ла­га­ме от­къ­си от био­г­ра­фи­ч­на­та кни­га на Вър­бин­ка Ди­ми­т­ро­ва:                                                                       

Ан­то­ния Ата­на­со­ва       

…В Рим за­по­ч­нах изу­ча­ва­не­то на ита­ли­ан­с­ки език, чи­е­то ов­ла­дя­ва­не смя­тах за не­об­хо­ди­мо. То­ва обу­че­ние бе ле­с­но за ме­не. След три ме­се­ца раз­би­рах чу­де­с­но ита­ли­ан­с­ки език и мо­жех да раз­го­ва­рям на не­го. По то­ва вре­ме по­се­тих и дру­ги об­ла­с­ти на Ита­лия и за­по­ч­нах да ор­га­ни­зи­рам бе­се­ди и пре­д­с­та­вя­ния. Но ка­к­то бях ка­за­ла ве­че, аз же­ла­ех го­ре­що да ви­дя Све­тия Отец, за ко­го­то ис­ках да из­б­ро­ди­рам ки­лим с не­го­вия герб… За та­зи цел се ин­фор­ми­рах за стъ­п­ки­те, ко­и­то бя­ха не­об­хо­ди­ми за при­съ­с­т­ви­е­то ми на та­ка­ва осо­бе­на ау­ди­ен­ция. И та­ка имах при­ви­ле­ги­я­та да бъ­да при­е­та от Па­па­та и да му пре­дам ли­ч­но то­ку-що за­вър­ше­ния  ки­лим. То­ва бе­ше ед­но жи­во пре­д­с­та­вя­не на хри­с­ти­ян­с­ки­те цен­но­с­ти пред най-ви­с­шия цър­ко­вен ав­то­ри­тет: на вя­ра­та, тър­пе­ни­е­то и на сил­на­та во­ля… … През 1958 го­ди­на вси­ч­ко се про­ме­ни. Мо­и­те пъ­ту­ва­ния ме от­ве­до­ха в Швей­ца­рия. За мой го­лям къ­с­мет се за­по­з­нах в град Бил с един из­тъ­к­нат ор­то­пед. Той про­из­ве­де за мен по мяр­ка от­ли­ч­ни край­ни­ци, ко­и­то ми оси­гу­ри­ха ед­но си­гур­но, до­ри еле­ган­т­но хо­де­не. …От дъл­го вре­ме та­ях же­ла­ни­е­то да ви­дя от­но­во мо­я­та ро­ди­на и да пре­гър­на май­ка си, ко­я­то бях на­пу­с­на­ла пре­ди 21 го­ди­ни. Та­ка че тръ­г­нах за Бъл­га­рия. Мо­ят брат ме съ­п­ро­во­ж­да­ше. След дъл­ги ча­со­ве с ко­ла­та сти­г­на­х­ме в Со­фия. Го­ле­ми­ят град съ­бу­ди у мен мно­го въл­ну­ва­щи спо­ме­ни. Аз се пре­не­сох 20 го­ди­ни на­зад, ко­га­то още се дви­жех по ко­ле­не  и до­й­дох тук за да из­про­б­вам пър­ви­те из­ку­с­т­ве­ни край­ни­ци… Ко­га­то се при­б­ли­жи­х­ме към мо­е­то ро­д­но се­ло сър­це­то ми би­е­ше до пръ­с­ва­не при ми­съл­та да ви­дя ско­ро май­ка си. Още от да­леч съ­з­рях мно­же­с­т­во хо­ра, ко­и­то ни оча­к­ва­ха и ме­ж­ду тях се на­ми­ра­ше мо­я­та май­ка. Тя до­й­де при нас, по­д­п­ря­на на два ба­с­ту­на. Ве­д­на­га сля­зох от ко­ла­та и за­бър­зах към нея. Тя пу­с­на ба­с­ту­ни­те и се хвър­ли в ръ­це­те ми с вик: – Мо­и­те де­ца, мо­и­те де­ца! Сла­ва на Бо­га, кой­то ме ос­та­ви да из­жи­вея то­зи ща­с­т­лив ден на сре­ща от­но­во! Аз ос­та­нах ме­сец и по­ло­ви­на в Бъл­га­рия, пъ­ту­вах и имах въз­мо­ж­ност да по­з­д­ра­вя мно­го ро­д­ни­ни. Де­нят на мо­е­то от­пъ­ту­ва­не до­й­де мно­го бър­зо. От­но­во тря­б­ва­ше да на­пу­с­на Ро­ди­на­та и мо­я­та ми­ла май­ка. Ед­но го­ре­що же­ла­ние на­пи­ра­ше в мен. Ис­ках да за­с­ви­де­тел­с­т­вам по­чит към но­вия Па­па Йо­ан ХХIII и да му пре­дам по слу­чай го­ди­ш­ни­на­та от ко­ро­но­ва­не­то му из­б­ро­ди­ран от мен ки­лим. С тър­пе­ли­ва, тра­е­ща по­ве­че от два ме­се­ца ра­бо­та, бях при­го­т­ви­ла то­зи дар.

На 13 но­ем­в­ри 1959 го­ди­на ни бе­ше раз­ре­ше­на ча­с­т­на ау­ди­ен­ция. Па­па­та при­е сви­де­тел­с­т­во­то на мо­я­та на­и­в­на по­чит бла­го­с­к­лон­но и ни да­де ед­на осо­бе­на бла­го­с­ло­вия. То­ва ва­ж­но по­се­ще­ние ос­та­на за мен уве­ко­ве­че­но на сним­ка…

…Ис­то­ри­я­та на Вър­бин­ка, мо­я­та ис­то­рия, по­с­ве­ща­вам на вси­ч­ки, ко­и­то тря­б­ва да се бо­рят с те­ле­с­ни ли­п­си. Аз съм ув­ре­де­на, ро­де­на съм без ръ­це и кра­ка, но мо­га да твър­дя, че не бях не­ща­с­т­на. Да­но те­зи стра­ни­ци ста­нат един по­д­тик за вси­ч­ки, ко­и­то са ме ви­ж­да­ли и са в съ­с­то­я­ние да ус­та­но­вят, че въ­п­ре­ки мо­и­те те­ле­с­ни ли­п­си, аз но­ся в се­бе си ра­до­с­т­но­то упо­ва­ние, ко­е­то про­из­хо­ж­да от вя­ра­та ми в Бо­га. Бих же­ла­ла мо­и­те чи­та­те­ли да на­ме­рят уве­ре­ност в три­те ду­ми: вя­ра, тър­пе­ние, во­ля, с ко­и­то ня­ма ни­що не­въз­мо­ж­но.Не оня, кой­то е за­гу­бил сво­и­те край­ни­ци или ни­ко­га не ги е при­те­жа­вал е слаб и не­ща­с­тен, а то­зи кой­то е за­гу­бил вя­ра­та, на­де­ж­да­та и во­ля­та.Ис­тин­с­ка­та стой­ност на чо­ве­ка е в уси­ли­я­та му, за­що­то в дей­с­т­ви­е­то той от­к­ри­ва тай­на­та на ис­тин­с­ко­то ща­с­тие…

Вър­бин­ка Ди­ми­т­ро­ва                                                            

Пре­вод: Ве­с­ка Но­е­ва