„С пе­сен в сър­це­то“ – та­ка бе оза­г­ла­вен твор­че­с­ки­ят по­р­т­рет на Еле­на Ва­си­ле­ва, кой­то ОНЧ „На­пре­дък-1864″ ор­га­ни­зи­ра за нея. Фол­к­ло­рист, тво­рец, пе­да­гог, про­фе­си­о­на­лист, май­ка, съ­п­ру­га, при­я­тел – вси­ч­ки те­зи ли­ца на юби­ляр­ка­та бя­ха щри­хо­ва­ни със сил­ни ду­ми, кра­си­ви му­зи­кал­ни из­пъл­не­ния и ис­к­ре­но спо­де­ля­не.

Еле­на Ва­си­ле­ва не е ро­де­на в Тър­го­ви­ще, а в с.Ле­со­во, юго­и­з­то­ч­на Бъл­га­рия, но ве­че 36 го­ди­ни жи­вее и ра­бо­ти тук, ут­вър­ж­да­вай­ки се със сво­я­та ра­бо­то­с­по­со­б­ност ка­то все­о­т­да­ен из­с­ле­до­ва­тел на пе­сен­ния фол­к­лор от Тър­го­ви­щ­кия край. По вре­ме на твор­че­с­ка­та сре­ща Еле­на Ва­си­ле­ва спо­де­ли с го­с­ти­те в за­ла­та как е ус­пя­ла да съ­з­да­де На­ци­о­нал­на­та фол­к­лор­на сре­ща „Мост ме­ж­ду по­ко­ле­ни­я­та“, На­ци­о­нал­ния фол­к­ло­рен кон­курс „С пе­с­ни­те на Сто­ян Ра­дев“, Ан­сам­бъл „Тър­го­ви­щ­ки сла­вей“,  ка­к­то и Мла­де­ж­ка­та фол­к­лор­на ек­с­пе­ди­ция. Ин­те­ре­с­ен за при­съ­с­т­ва­щи­те бе и раз­ка­зът за из­да­де­ния сбор­ник с над 100 ав­тен­ти­ч­ни на­ро­д­ни пе­с­ни от Тър­го­ви­щ­кия край. „Мо­с­то­ве­те ме­ж­ду по­ко­ле­ни­я­та не се стро­ят слу­чай­но. Ко­га­то се строи мост най-ва­ж­на­та идея е да свър­з­ва чо­ве­ци­те. В на­ша­та бъл­гар­с­ка ис­то­рия има мно­го май­с­то­ри, стро­и­те­ли на мо­с­то­ве в пряк и ду­хо­вен сми­съл. Еле­на Ва­си­ле­ва е един от тях“, то­зи от­къс от есе­то на Са­ш­ка Чен­ко­ва, пре­по­да­ва­тел по на­ро­д­но пе­е­не в Сре­д­но му­зи­кал­но учи­ли­ще – Ко­тел, сил­но раз­въл­ну­ва­ Еле­на Ва­си­ле­ва. Тя бе удо­с­то­е­на с по­че­т­ния знак „Зла­т­на ли­ра“ от Съ­ю­за на му­зи­кал­ни­те дей­ци в Бъл­га­рия, кой­то й бе връ­чен ли­ч­но от Лю­б­чо Ва­си­лев, ху­до­же­с­т­вен ръ­ко­во­ди­тел на ПФА „Ми­зия“. Му­зи­кан­ти­те от ан­сам­бъ­ла от­п­ра­ви­ха ня­кол­ко по­з­д­ра­ва към юби­ляр­ка­та, а из­не­на­да за вси­ч­ки бе об­що­то им из­пъл­не­ние на пе­сен­та „Слън­чи­це ми­ло, ма­ми­но“. Пре­д­се­да­те­лят на Об­ще­с­т­вен ко­ми­тет „Ва­сил Ле­в­с­ки“ Ве­се­лин Ни­ко­лов съ­що по­з­д­ра­ви Еле­на Ва­си­ле­ва по по­вод 40-го­ди­ш­ния й твор­че­с­ки юби­лей, а свои впе­ча­т­ле­ния за нея спо­де­ли­ха още се­к­ре­та­рят на ОНЧ „На­пре­дък – 1864″ Га­ли­на Кръ­с­те­ва, Ве­ли­ч­ка Вла­ди­ми­ро­ва, об­ще­с­т­ве­ник и Ро­си­ца Мил­ко­ва, пре­по­да­ва­тел по на­ро­д­но пе­е­не във Вто­ро СУ „Проф.Ни­ко­ла Ма­ри­нов“. Твор­че­с­ка­та сре­ща бе ува­же­на и от зам.-кме­та на Об­щи­на Тър­го­ви­ще Рая Ма­те­ва.

А ка­к­во ка­за са­ма­та Еле­на Ва­си­ле­ва за чи­та­те­ли­те на „Зна­ме“ – в сле­д­ва­щи­те ре­до­ве.

-С бла­го­дар­ност, вни­ма­ние и за­с­лу­же­но ува­же­ние из­г­ра­ди­ха твор­че­с­кия Ви по­р­т­рет ор­га­ни­за­то­ри­те. 40-го­ди­шен твор­че­с­ки юби­лей – кой бе най-го­ле­ми­ят Ви сти­мул?

-През вси­ч­ки­те те­зи го­ди­ни ме вдъ­х­но­вя­ва­ха мла­ди­те та­лан­ти, тя­х­но­то от­но­ше­ние към фол­к­ло­ра, же­ла­ни­е­то им да се раз­ви­ват, да об­щу­ват чрез из­ку­с­т­во­то. Вси­ч­ко то­ва за­е­д­но с фол­к­лор­но­то ни бо­га­т­с­т­во ме ка­рат ви­на­ги да се раз­да­вам на макс. Вре­ме­то, ко­е­то на­ше­то по­ко­ле­ние е по­с­ве­ти­ло в обу­ча­ва­не­то и из­г­ра­ж­да­не­то на мла­ди­те, си за­с­лу­жа­ва вся­ко уси­лие.

-Има ли пе­сен, ос­та­ви­ла яр­ка сле­да в сър­це­то Ви?

-Фол­к­ло­рът е мо­ят жи­вот, аз съм за­кър­ме­на с не­го. Из­с­ле­д­ва­не­то на вся­ка ав­тен­ти­ч­на пе­сен е ос­та­ви­ло сле­да в сър­це­то ми, ко­е­то е пъл­но с му­зи­ка.

-В по­с­ле­д­ни­те ня­кол­ко го­ди­ни на­б­лю­да­ва­ме ед­на тен­ден­ция на за­в­ръ­ща­не към фол­к­ло­ра и по-осо­бе­но от мла­до­то по­ко­ле­ние. Те го пре­от­к­ри­ват, ин­тер­п­ре­ти­рат и обо­га­тя­ват по един мо­де­рен, свой си на­чин.

-Та­ка е. Си­ла­та на фол­к­ло­ра и на хо­ра­та, ко­и­то го но­сят у се­бе си е дар и цен­ност. Мла­ди­те хо­ра, с ко­и­то ра­бо­тя ус­пя­ха да из­г­ра­дят свой по­черк и стил без да се из­гу­бят с тях,  да се до­ко­с­нат до го­ле­ми твор­ци и да на­ме­рят се­бе си. Те­зи мла­ди хо­ра ми да­ват на­де­ж­да, че фол­к­ло­рът е в си­гур­ни ръ­це и ще пре­бъ­де във вре­ме­то.

Ин­тер­вю на Си­мо­на Але­к­си­е­ва