НА РОДИНАТА СЕ ПОКЛОНЕТЕ …

С не­го­во­то име, сла­ва и гор­дост са свър­за­ни град Орел, къ­де­то пи­са­те­лят е ро­ден и Спа­с­кое-Лу­то­ви­но­во, къ­де­то пре­ми­на­ва не­го­во­то де­т­с­т­во с пър­ви­те ра­до­с­ти, въз­тор­зи, огор­че­ния.

В ро­до­во­то име­ние пи­са­те­лят за­ми­с­ля и съ­з­да­ва про­из­ве­де­ния, ко­и­то вли­зат в съ­к­ро­ви­щ­ни­ца­та на ру­с­ка­та и све­то­в­на ли­те­ра­ту­ра. Пре­к­ра­с­на­та при­ро­да на „по­лу­с­те­п­на Ру­сия”, жи­во­тът на на­ро­да, ро­д­ни­ят език се пре­в­ръ­щат в из­вор за не­го­ви­те раз­ка­зи, по­ве­с­ти и ро­ма­ни. Иван Сер­ге­е­вич по­лу­ча­ва бле­с­тя­що об­ра­зо­ва­ние в уни­вер­си­те­ти­те в Мо­с­к­ва, Пе­тер­бург и Бер­лин. От сре­да­та на 40-те го­ди­ни пи­са­те­лят че­с­то пъ­ту­ва из­вън стра­на­та –  Гер­ма­ния, Ан­г­лия, Фран­ция, сре­ща се със сво­я­та при­я­тел­ка По­ли­на Ви­ар­до.

Мла­ди­ят Тур­ге­нев се за­по­з­на­ва с френ­с­ка­та ак­т­ри­са, ко­га­то Па­ри­ж­ки­ят опе­рен те­а­тър га­с­т­ро­ли­ра в Пе­тер­бург. По­ли­на Ви­ар­до из­пъл­ня­ва ро­ля­та на Ро­зи­на от „Се­вил­с­ки­ят бръ­с­нар”. Кра­си­ви­ят глас, му­зи­кал­ни­ят вкус, ви­со­ка­та ар­ти­с­ти­ч­ност, ду­ше­в­на­та ще­д­рост на пе­ви­ца­та за­п­ле­ня­ват от­к­ри­та­та и из­тън­че­на ду­ша на пи­са­те­ля.Та­зи сре­ща ще сло­жи на­ча­ло­то на бли­з­ки вза­и­мо­о­т­но­ше­ния ме­ж­ду два­та ве­ли­ки та­лан­та, ко­и­то ще про­дъл­жат 40 го­ди­ни. В своя жи­вот Тур­ге­нев не ус­пя­ва да свие „се­мей­но гне­з­до”, но съ­д­ба­та му по­да­ря­ва иде­ал­на, не­о­бя­с­ни­ма с ра­зум го­ля­ма лю­бов. Пре­би­ва­вай­ки във Фран­ция, ру­с­ки­ят пи­са­тел раз­ши­ря­ва сво­и­те връ­з­ки с ве­ли­ки­те френ­с­ки ли­те­ра­то­ри и ком­по­зи­то­ри: Фло­бер, Зо­ла, До­де, Гон­кур, Мо­па­сан, Гу­но, Би­зе… Вси­ч­ки те ви­со­ко оце­ня­ват нра­в­с­т­ве­ни­те ка­че­с­т­ва на пи­са­те­ля, съ­че­та­ни с ху­до­же­с­т­ве­на ге­ни­ал­ност. Не без уча­с­ти­е­то на Тур­ге­нев в Па­риж се съ­з­да­ват ру­с­ка би­б­ли­о­те­ка /Тур­ге­не­в­с­ка/ и дру­же­с­т­во за вза­и­мо­по­мощ на ру­с­ки ху­до­ж­ни­ци. В 1879 го­ди­на Иван С. Тур­ге­нев е из­б­ран за ви­це­п­ре­зи­дент на Ме­ж­ду­на­ро­д­ния ли­те­ра­ту­рен кон­г­рес. Ок­с­фор­д­с­ки­ят уни­вер­си­тет му при­с­во­я­ва сте­пен – до­к­тор по оби­к­но­ве­но пра­во, ко­е­то се явя­ва за­с­лу­же­но при­з­на­ние за не­го­вия ав­то­ри­тет на пи­са­тел и об­ще­с­т­ве­ник. За­с­лу­ги­те на Тур­ге­нев ка­то все­мир­но из­ве­с­тен пи­са­тел се при­з­на­ват в офи­ци­ал­ни­те кръ­го­ве на ру­с­ко­то об­ще­с­т­во. Пи­са­те­лят е из­б­ран за Дей­с­т­ви­те­лен член на  лю­би­те­ли­те-ли­те­ра­то­ри и на Ли­те­ра­тур­ния фонд. На не­го по пра­во при­на­д­ле­жи ед­но от по­че­т­ни­те ме­с­та сред ру­с­ки­те пи­са­те­ли-ре­а­ли­с­ти. Тур­ге­нев съ­з­да­ва зна­ме­ни­ти про­из­ве­де­ния: „Ру­дин”, „Дво­рян­с­ко гне­з­до”, „В на­ве­че­ри­е­то”, „Пър­ва лю­бов”, „Ба­щи и де­ца”…

Спо­ред Лев Н. Тол­с­той пи­са­те­лят из­вър­ш­ва ве­ли­ко де­ло, съ­з­да­вай­ки га­ле­рия от об­ра­зи на за­бе­ле­жи­тел­ни ру­с­ки же­ни: са­мо­о­т­вер­же­ни, ис­к­ре­ни, ре­ши­тел­ни, ко­и­то не се стра­ху­ват да оби­чат. Изу­ча­ва­не­то на те­зи пер­со­на­жи за­ни­ма­ва не ед­но по­ко­ле­ние из­с­ле­до­ва­те­ли на твор­че­с­т­во­то на пи­са­те­ля, ос­та­вяй­ки без осо­бе­но вни­ма­ние дру­га­та не­о­би­к­но­ве­на га­ле­рия – тур­ге­не­в­с­ки мъ­же: не­ре­ши­тел­ни и па­си­в­ни пред дей­с­т­ви­тел­но­ст­та, стра­ху­ва­щи се да по­е­мат от­го­вор­ност. В сво­и­те про­из­ве­де­ния зна­ме­ни­ти­ят пи­са­тел, не­за­ви­си­мо от же­с­то­ка­та цен­зу­ра, съ­у­мя­ва пла­мен­но и про­ни­к­но­ве­но да раз­ка­же на це­лия свят ис­ти­на­та за Ру­сия, за не­й­ния на­род, ге­ро­и­ч­на мла­деж, за кра­со­та­та на ру­с­ка­та при­ро­да. Не­за­ви­си­мо че Тур­ге­нев жи­вее мно­го го­ди­ни зад гра­ни­ца, той дъл­бо­ко чу­в­с­т­ва сво­я­та по­с­то­ян­на ор­га­ни­ч­на връ­з­ка с Ру­сия. В ед­но от пре­д­с­мър­т­ни­те си пи­с­ма до по­е­та Я.П.По­лон­с­кий той пи­ше: „Ко­га­то Вие бъ­де­те в Спа­с­кое, по­к­ло­не­те се от ме­не на до­ма, пар­ка, на моя млад дъб – на Ро­ди­на­та се по­к­ло­не­те!” Той не ви­ж­да по­ве­че сво­я­та Ро­ди­на, но тя не го за­б­ра­ви.

И днес, ка­к­то в оне­зи да­ле­ч­ни вре­ме­на, ра­до­с­т­но шу­ми със сво­и­те зе­ле­ни ли­с­та лю­би­ми­ят дъб и цъ­ф­ти ли­то­ви­но­в­с­ки­ят парк. Не­го­ви­те кни­ги съ­що не са за­б­ра­ве­ни, за­що­то в тях има дъл­бо­ка вя­ра в тър­же­с­т­во­то на све­та, на до­б­ро­тата, нра­в­с­т­ве­ната кра­со­та. Иван С. Тур­ге­нев уми­ра на 3 се­п­тем­в­ри 1883 го­ди­на в Бу­жи­вал, бли­зо до Па­риж, но по за­ве­ща­ние е по­г­ре­бан в Пе­тер­бург.

            МА­РИЯ ПЕ­Т­КО­ВА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.