„Сту­де­ни­ят вя­тър от­вя ля­то­то” – та­ка ду­хо­ви­ти­ят ме­те­о­ро­лог Емо Чо­ла­ков обя­ви края на ля­то­то, ко­е­то пък си­гур­но не слу­чай­но си тръ­г­на то­ч­но в де­ня на есен­но­то ра­в­но­ден­с­т­вие и на­с­тъ­п­ва­не­то на ас­т­ро­но­ми­че­с­ка­та есен.

„Оти­де си ля­то­то – ид­ва есен­та” – има и та­ка­ва пе­сен. Тъгу­ва­ме за го­ре­що­то ля­то, из­пъл­не­но с мно­го слън­це, мо­ре, сво­бо­да, пъ­ту­ва­ния, сре­щи с бли­з­ки и при­я­те­ли, по­се­ще­ния на ро­д­ни ме­с­та. До до­го­ди­на! До сле­д­ва­що­то ча­ка­но и жа­ду­ва­но ля­то. До­й­де хла­д­на­та есен, ко­я­то ос­вен, че е кра­сив се­зон, съ­б­рал вси­ч­ки ба­г­ри от па­ли­т­ра­та, е вре­ме и да ох­ла­ди емо­ци­и­те и да ни на­по­м­ни, че все­ки тря­б­ва да се вър­не към со­б­с­т­ве­ни­те си пла­но­ве и за­да­чи. Да по­д­ре­ди или пре­по­д­ре­ди не­ща­та от жи­во­та си, ка­к­то сам ре­ши, за да бъ­де ус­пе­шен. За­по­ч­ва нов се­зон, ко­га­то все­ки мо­же да по­е­ме но­во на­ча­ло. За ня­кои то­ва на­ча­ло е но­ва­та уче­б­на го­ди­на, за да на­т­ру­па зна­ния. За друг – нов про­ект, в кой­то да вло­жи зна­ния, уме­ни­я­та и опи­та си. За тре­ти – най-по­с­ле да ре­а­ли­зи­ра идея, ко­я­то от­да­в­на ча­ка да бъ­де осъ­ще­с­т­ве­на. Ня­ма чо­век, кой­то да не но­си не­що свое, са­мо не­го­во уни­кал­но и цен­но ка­че­с­т­во, ко­е­то мо­же да раз­вие и да бъ­де по­ле­зен за се­бе си и за окол­ни­те.

Все­ки има шанс да ус­пее, сти­га да го ис­ка сил­но и да е го­тов на мно­го труд и по­с­то­ян­с­т­во, за да го по­с­ти­г­не. Ако все­ки сам се опи­та да по­д­ре­ди и из­чи­с­ти къ­щи­ч­ка­та си, кар­ти­на­та око­ло нея ще бъ­де по-раз­ли­ч­на. Не­ка спрем да се оп­ла­к­ва­ме и да тър­сим ви­на­та ви­на­ги из­вън се­бе си и ни­ко­га в се­бе си. Въз­му­ща­вам се, че мно­го от по­с­т­ро­е­ни­те в по­с­ле­д­ни­те го­ди­ни де­т­с­ки и спор­т­ни пло­ща­д­ки в гра­да ни – ве­че са ру­и­ни. За­то­ва не е ви­но­в­на дър­жа­ва­та, ко­я­то еже­д­не­в­но плю­ем, ни­то кме­та, ни­то ко­я­то и да е пар­тия. Ви­но­в­ни сме ние, за­що­то по­з­во­ля­ва­ме то­ва да се слу­ч­ва и с па­си­в­но­ст­та си то­ле­ри­ра­ме по­до­б­но по­ве­де­ние и пи­ле­е­не на на­ши­те па­ри.

Въз­хи­ща­вам се на ед­на же­на, ко­я­то вся­ка есен, все­ки Бо­жи ден пре­ми­та и съ­би­ра па­д­на­ли­те есен­ни ли­с­та в гра­дин­ка­та око­ло гер­ба на Тър­го­ви­ще, на ул. „Па­и­сий”. Ма­рия Бо­не­ва се ка­з­ва. Оти­дох при нея, за да из­ра­зя въз­хи­ще­ни­е­то си от еже­д­не­в­ния й труд, но то­ва я при­те­с­ни. Обя­с­ни ми, че със съ­п­ру­га й пре­ди мно­го го­ди­ни са по­са­ди­ли те­зи ли­пи в та­зи гра­дин­ка, пред бло­ка, в кой­то жи­ве­ят и се­га се чу­в­с­т­ва от­го­вор­на да я по­чи­с­т­ва и го пра­ви с удо­вол­с­т­вие. От­го­вор­ност, ко­я­то ли­п­с­ва на мно­зи­на – при­мер за по­д­ра­жа­ние. Да­но сту­де­ният есе­нен вя­тър ох­ла­ди и же­ла­ни­е­то ни да мра­зим, да за­ви­ж­да­ме или не­на­ви­ж­да­ме, а да обър­нем по­г­лед на­въ­т­ре, към нас – ка­к­во ние мо­жем да на­п­ра­вим, за да бъ­де све­тът око­ло нас та­къв, ка­къ­в­то ис­ка­ме да бъ­де – за нас, за де­ца­та и вну­ци­те ни след нас. Нов се­зон – въз­мо­ж­ност за по-до­б­ро на­ча­ло.

НИ­НА АН­Д­РЕ­Е­ВА