…Ня­как да пре­б­ро­дим вре­ме­то на­зад и да про­у­ме­ем по­е­ти­че­с­ка­та въз­ди­ш­ка на дя­до Сла­вей­ков са­мо де­се­ти­на го­ди­ни след Ос­во­бо­ж­де­ни­е­то: „Ка­къв бе по­д­виг! Как се свър­ши! Сво­бо­д­ни ро­би в нов син­джир. Не сме на­род, а жи­ви мър­ши! И пак те­г­ло, и пак не­мир”.

Ако мо­жем с очи­те си да ви­дим как Тър­но­в­г­рад през 1887 го­ди­на въз­тор­же­но по­с­ре­ща Фер­ди­нанд и тър­же­с­т­ве­но­то му въз­ше­с­т­вие на кня­же­с­кия пре­с­тол – ни­що, че след Ба­тен­бер­га и той е чу­ж­де­нец, ще раз­бе­рем все­о­б­що­то ли­ку­ва­не! ИВАНКА БОТЕВА

Жи­ви са ле­ген­ди­те и спо­ме­ни­те за ве­ли­ки­те Асе­но­в­ци, за Ка­ло­ян, не­и­с­то­ва е вя­ра­та, че но­ви­ят княз ще въз­ро­ди сла­ва­та на ста­ро­п­ре­с­тол­на­та сто­ли­ца. Ако мо­жем да се вър­нем в Тър­но­в­г­рад и в он­зи па­ме­тен ден през есен­та на 1908 го­ди­на и пре­жи­ве­ем не­го­во­то по­в­тор­но ли­ку­ва­не, ще усе­тим по-дъл­бо­ко и по-осъ­з­на­то зна­че­ни­е­то на съ­би­ти­е­то. За­що­то в цен­тъ­ра на гра­да над раз­ко­ш­на ар­ка е из­пи­са­но: „До­б­ре до­шъл, све­т­ли ца­рю”! Тър­же­с­т­ве­но и с на­д­ме­нен свой си ма­ни­ер княз Фер­ди­нанд обя­вя­ва не­за­ви­си­мо­ст­та на Кня­же­с­т­во Бъл­га­рия, ко­я­то ве­че е Цар­с­т­во, а той не­гов цар.

Не­ка ве­ли­ки­те си­ли про­дъл­жа­ват да гле­дат на не­го с на­с­ме­ш­ка, не­ка в крал­с­ки­те и им­пе­ра­тор­с­ки дво­ро­ве да му се по­ди­г­ра­ват, не­ка във ве­с­т­ни­ци­те да го ка­ри­ка­ту­рят. „То­зи път „су­е­вер­ни­ят принц”, „са­лон­ни­ят ху­сар”, „го­т­с­ка и са­к­сон­с­ка из­дън­ка” ус­пя­ва да на­д­хи­т­ри Ев­ро­па­та. И ще за­дър­жи цар­с­ка­та ко­ро­на на гла­ва­та си це­ли три де­се­ти­ле­тия, ос­та­вяй­ки в ис­то­ри­я­та съ­д­бо­в­ни по­с­ле­ди­ци. Ако мо­жем да про­с­ле­дим и ла­с­ка­те­ли­те, на­въ­ди­ли се ве­д­на­га око­ло Фер­ди­нанд, вси­ч­ки­те не­го­ви на­и­с­ти­на хи­т­ри хо­до­ве да дър­жи в сми­ре­ние и уни­зи­тел­но ра­бо­ле­пие по­д­чи­не­ние, да вни­к­нем по-на­въ­т­ре в пар­ти­зан­с­ки­те бор­би за власт, пар­тий­ни­те еж­би в по­ли­ти­че­с­ки­те иг­ри, ще сме на­я­с­но със слу­ч­ва­що­то се.

Ако мо­жем от­но­во да чу­ем без­с­т­ра­ш­ния глас на пар­ла­мен­та­ри­с­та – кон­с­ти­ту­ци­о­на­лист, за­вър­ши­лия пра­в­ни на­у­ки във Фран­ция, без­жа­ло­с­т­ния и злъ­чен са­ти­рик Сто­ян Ми­хай­ло­в­с­ки, а и дру­ги не­за­ви­си­ми от ни­що и ни­ко­го гла­со­ве, ще осъ­з­на­ем с ума и сър­це­то си мно­го ис­ти­ни. За от­ми­на­ло­то вре­ме, а и за днес.

Ако мо­жем се­га, ко­га­то бро­им три­те дни ка­то по­чи­в­ни и се ка­ним да пъ­ту­ва­ме на­ня­къ­де, от­де­лим ня­кол­ко ми­ну­ти, час, и по­раз­ми­с­лим, по­раз­съ­ж­да­ва­ме ка­к­во е 22 се­п­тем­в­ри, ка­к­во е то­ва НЕ­ЗА­ВИ­СИ­МОСТ и ЗА­ВИ­СИ­МОСТ – ли­ч­на, гра­ж­дан­с­ка, об­ще­с­т­ве­на, дър­жа­в­ни­че­с­ка, си­гур­но ще си да­дем сме­т­ка от коя стра­на сме и как се чу­в­с­т­ва­ме. Ако мо­жем – ут­ре, в Де­ня на бъл­гар­с­ка­та не­за­ви­си­мост…

Иванка Ботева