Малки, по-големи, пораснали, побелели. С цървулки, с лачени обувки, с преметнати през рамо шарени торбички, с ранички на гръб, празнично нагиздени в скромни спретнати дрешки, в най-модерни премени пътуваме през времето към своето УЧИЛИЩЕ, към своя УЧИТЕЛ!
С мили сантиментални спомени за отдавнашни преживявания, други, днешните ученици – с нетърпеливо очакване за всичко, което ще им се случва оттук нататък.
И с… Едно объркване, заради електронните дневници, електронните бележници. Една тревожност, че учениците неспирно намаляват и се закриват цели училища. И притеснение от думите на образователния министър, че след десетина години ще има липса на учители.
Но тук просиява и надеждата – щом ще липсват, значи, те ще бъдат необходими. Иначе кой ще подаде ръка на малчуганите към класните стаи, кой ще ги гледа в този затворен виртуален свят не през студеното стъкло на компютъра, а на живо, право очи в очи?! Реформи, програми, безумни промени, поучения отвсякъде – с какво ли не засипаха УЧИТЕЛЯ!
За какво ли не го обвиняваха?! Заради единични инциденти даже искаха да го проследяват с камери като престъпник. А той все устоява. С крехката си вяра, че все пак нещо ще се случи. И то започна да се случва – не само повишават заплатата му и обещават това да продължи (Дай Боже!), но в държавата прозряват ясно колко важно и ценно е просветното му занятие за бъдещето на нацията.
Остава да го проумеем всинца, нали и ние „тръгваме” за пореден път на училище. Но звънецът удари весело и закачливо.
Започна първият учебен ден. Вижте училищата, днес те са истински лятно-есенни цветни градини и всичко това е за теб, УЧИТЕЛЮ! Благословен да си – сега, утре, завинаги!
Иванка Ботева