Ка­з­ват, че един на­род е жив, до­ка­то  по­м­ни тра­ди­ци­и­те си. За­то­ва се опи­тах да съ­бе­ра то­ва, ко­е­то е ос­та­на­ло в па­мет­та на ли­ля­к­ча­ни… Бъл­гар­щи­на­та… И се на­дя­вам да я пре­да­дем на те­зи, ко­и­то ид­ват след нас, за да за­па­зим ду­ха и ли­ка си… И да ни има…

То­ва са ду­ми на ав­тор­ка­та Цве­та­на Ива­но­ва Ца­не­ва във въ­ве­де­ни­е­то на не­й­ния на­с­ко­ро пу­б­ли­ку­ван сбор­ник „Ли­ляк – Бъл­гар­щи­на: пра­з­ни­ци, оби­чаи, пе­с­ни, пре­да­ния…”. Скром­ни ду­ми, но с мъ­д­ро по­с­ла­ние.

В сво­я­та кни­га ав­тор­ка­та пра­ви кра­т­ко опи­са­ние на ме­с­то­по­ло­же­ни­е­то на Ли­ляк в на­с­то­я­ще­то, но се спи­ра и на въз­ни­к­ва­не­то и де­мо­г­ра­ф­с­ко­то раз­ви­тие на се­ло­то в ис­то­ри­че­с­ки план. До­ку­мен­тал­но се­ло­то е съ­ще­с­т­ву­ва­ло още по вре­ме­то на Вто­ро­то бъл­гар­с­ко цар­с­т­во и ори­ги­нал­но­то му име е Чи­кен­дин, с ко­е­то по-къ­с­но е за­пи­са­но и в ос­ман­с­ки­те да­нъ­ч­ни ре­ги­с­т­ри.

В сбор­ни­ка най-мно­го мя­с­то е от­де­ле­но на пе­с­ни­те. И то­ва е раз­би­ра­е­мо. На­ро­д­ни­те пе­с­ни са от­ра­же­ние на са­мия жи­вот. В тях от­к­ри­ва­ме дра­ма­ти­ч­ни ис­то­ри­че­с­ки съ­би­тия, юна­ш­ки и хай­ду­ш­ки ге­ро­и­ч­ни по­с­тъ­п­ки, со­ци­ал­но-би­то­ви пре­жи­вя­ва­ния, лю­бо­в­ни те­ж­не­ния, об­ре­д­ни мо­ти­ви…

По­ве­че­то пе­с­ни за­пи­сах през 1974/1975 го­ди­на по по­ръ­ка на пре­по­да­ва­те­ля си по фол­к­лор проф. Ан­чо Ка­ло­я­нов – то­га­ва гла­вен аси­с­тент, при ко­го­то хо­дех и на кръ­жок. Ви­на­ги ще бъ­да бла­го­дар­на на то­зи ха­ри­з­ма­ти­чен чо­век и го­лям фол­к­ло­рист, кой­то ни раз­к­ри ка­к­ва ма­гия е на­ро­д­на­та пе­сен. По-къ­с­но про­дъл­жих да съ­би­рам зрън­це по зрън­це то­ва, ко­е­то е ос­та­на­ло от ми­на­ло­то.

И та­ка „зрън­це по зрън­це”, от чо­век на чо­век, в про­дъл­же­ние на че­ти­ри­де­сет го­ди­ни –  от сту­ден­т­с­ки­те го­ди­ни до на­ши дни,  Цве­та­на Ца­не­ва съ­би­ра пе­с­ни, оби­чаи, пре­да­ния и ле­ген­ди за хо­ра, съ­би­тия, ме­с­т­но­с­ти, ре­ки, че­ш­ми и кла­ден­ци, от­к­ри­ва за­па­зе­ни де­т­с­ки иг­ри и за­лъ­гал­ки, сре­д­с­т­ва за бил­ко­ле­че­ние, от­бе­ля­з­ва осо­бе­но­с­ти­те на го­во­ра и ди­а­ле­к­т­ни­те ду­ми от се­ло Ли­ляк.  В сво­и­те тър­се­ния ав­тор­ка­та е бла­го­дар­на на вси­ч­ки от­зи­в­чи­ви и до­б­ро­на­ме­ре­ни ли­ля­к­ча­ни, ко­и­то са й по­мо­г­на­ли през го­ди­ни­те. Но тя не стъ­п­ва са­мо и един­с­т­ве­но на на­у­че­но­то от жи­те­ли­те на се­ло­то. Не­й­ни­ят про­фе­си­о­на­ли­зъм и? по­з­во­ля­ва да до­пъл­ва, да от­ся­ва и сра­в­ня­ва, да чер­пи до­ку­мен­тал­на ин­фор­ма­ция от  Ре­ги­о­нал­ния ис­то­ри­че­с­ки му­зей в Тър­го­ви­ще, от кни­ги­те за Ли­ляк на ме­с­т­ни ав­то­ри ка­то Да­с­ка­лов и Кън­чев,  ка­к­то и от из­ве­с­т­ни ис­то­ри­ци и из­с­ле­до­ва­те­ли Лю­бо­мир Ми­ле­тич, Ире­чек, Ди­не­ков, Ан­чо Ка­ло­я­нов, Ор­лин Съ­бев, Ди­ми­тър Ов­ча­ров.

От­къ­де ид­ва та­зи по­чит към на­ро­д­ни­те пе­с­ни и умо­т­во­ре­ния? От­го­во­рът е ясен: от ко­ре­ни­те!

Мо­я­та ба­ба взе при­сър­це же­ла­ни­е­то ми да за­пи­ша фол­к­ло­ра на ро­д­ния ни край. Раз­ка­з­ва­ше ми как пе­е­ла на ни­ва­та и на хо­ро­то и ре­де­ше ме­ло­дия след ме­ло­дия. Вяр­ва­ше, че та­ка пе­с­ни­те й ще ос­та­нат жи­ви и то­ва я из­пъл­ва­ше с ра­дост. От нея раз­б­рах, че на­ро­д­на­та пе­сен е и па­мет, и мъ­д­рост, и чу­в­с­т­во…

Цве­тан­ка Ца­не­ва  с осо­бе­на по­чит се от­на­ся и към же­ни­те, ко­и­то с же­ла­ние из­пъл­ня­ват пред нея   най-ху­ба­ви­те си пе­с­ни. За 40 го­ди­ни тя ус­пя­ва да съ­бе­ре 275 пе­с­ни, 50 пре­да­ния и ле­ген­ди, де­т­с­ки пе­с­ни­ч­ки и бро­ил­ки, по­с­ло­ви­ци, га­тан­ки, при­ка­з­ки, на­ро­д­ни вяр­ва­ния, да опи­ше ме­с­т­ни об­ре­ди, пра­з­ни­ци, оби­чаи ка­то ха­ри­з­ва­не на де­те, по­ну­да и дру­ги.

Те­зи хо­ра жи­ве­е­ха в све­та на ле­ген­ди­те и пе­с­ни­те и вяр­ва­ха, че раз­ка­за­но­то се е слу­чи­ло, че из­пя­то­то е пре­жи­вя­но. Убе­ж­да­ва­ха ме, че с пе­сен­та ра­бо­та­та е по-спор­на и умо­ра­та не се усе­ща… Ка­то за­пе­е­ха, ли­ца­та им се оза­ря­ва­ха и ся­каш се пре­на­ся­ха в един друг свят…

Сбор­ни­кът на Цве­та­на Ца­не­ва но­си в се­бе си сил­но емо­ци­о­на­лен и ро­до­лю­бив за­ряд, тол­ко­ва не­об­хо­дим в тре­во­ж­но­то ни ни­хи­ли­с­ти­ч­но об­ще­с­т­во, къ­де­то за­ли­та­не­то по чу­ж­до­то се въз­при­е­ма ед­ва ли не ка­то мяр­ка за пре­с­тиж. Смея да твър­дя, че сбор­ни­кът на Цве­та­на Ца­не­ва е без­с­по­рен ус­пех.  По­т­вър­ж­да­ват го и спон­тан­ни­те от­зи­ви, ко­и­то кни­га­та по­лу­чи в со­ци­ал­ни­те мре­жи са­мо за един ме­сец от хо­ра с раз­ли­ч­на въз­раст и со­ци­а­лен ста­тус.

АН­ТО­НИЯ АТА­НА­СО­ВА