Ота­ва е ад­ми­нин­с­т­ра­ти­в­на­та сто­ли­ца на Ка­на­да. На ези­ка на ме­с­т­ни­те оби­та­те­ли ду­ма­та оз­на­ча­ва­ла „об­мен”, за­що­то тук са се съ­би­ра­ли ме­с­т­ни­те ин­ди­ан­с­ки пъ­те­ки и е би­ло мя­с­то за сре­щи и об­мен на сто­ки ме­ж­ду ин­ди­ан­с­ки­те пле­ме­на.

Ос­но­в­на за­бе­ле­жи­тел­ност тук е ка­на­лът, кой­то опа­с­ва гра­да и го свър­з­ва с езе­ро­то Он­та­рио и Аталн­ти­че­с­кия оке­ан. На­ри­чат го и гра­дът на му­зе­и­те, ка­то най-вну­ши­тел­на и ин­те­ре­с­на е сгра­да­та на Ис­то­ри­че­с­кия му­зей. Ота­ва е цен­тър и на мно­го ча­с­т­ни пре­с­ти­ж­ни ко­ле­жи и уни­вер­си­те­ти.

До­с­ти­га­ме и до най-го­ле­мия град в Ка­на­да и цен­тър на про­вин­ция Он­та­рио – То­рон­то. Раз­по­ло­жен е по бре­га на езе­ро­то Он­та­рио, ко­е­то е ед­но мал­ко мо­ре със сво­и­те 250 км дъл­жи­на и 80 км ши­ри­на, гра­ни­ца е със САЩ. То­рон­то е фи­нан­со­ви­ят и ико­но­ми­че­с­ки цен­тър на Ка­на­да, а жи­те­ли­те му са сме­си­ца от над 60 раз­ли­ч­ни на­ци­о­нал­но­с­ти, ко­е­то го пра­ви най-мул­ти­на­ци­о­нал­ния в све­та. То­ва оп­ре­де­ля и въз­хи­ти­тел­на­та мо­зай­ка от квар­та­ли, в ня­кои от ко­и­то до­ми­ни­ра ед­на един­с­т­ве­на ет­ни­че­с­ка гру­па, ка­то „мал­ка­та Ита­лия”, „ки­тай­с­ки”, „ко­рей­с­ки”, „ин­дий­с­ки”, „ара­б­с­ки” и още мно­го дру­ги. В То­рон­то е и най-го­ля­ма­та бъл­гар­с­ка об­щ­ност, ко­я­то най-че­с­то оби­та­ва гръ­ц­кия квар­тал и се ра­д­ва на три цър­к­ви, кул­ту­рен цен­тър и до­с­та бъл­гар­с­ки за­ве­де­ния. Ко­с­мо­по­ли­тен град с най-дъл­га­та ули­ца в све­та, град, в кой­то все­ки ден се слу­ч­ват по­не ня­кол­ко све­то­в­но зна­чи­ми съ­би­тия. То­рон­то бе­ше мя­с­то­то на про­ве­ж­да­не на та­з­го­ди­ш­на­та кон­вен­ция на Ро­тъ­ри Ин­тер­не­шъ­нал.

Пре­ми­на­вай­ки през ра­в­ни­нен ра­йон с мно­го гра­ди­ни и ло­зо­ви ма­си­ви, до­с­ти­га­ме и по­с­ле­д­на­та, най-из­то­ч­на то­ч­ка от на­ше­то пъ­те­ше­с­т­вие – до ис­то­ри­че­с­кия град Ни­а­га­ра и до ед­но от ес­те­с­т­ве­ни­те чу­де­са на све­та Ни­а­гар­с­ки­те во­до­па­ди. Гръ­мо­вен тъ­тен, мъ­г­ла и спе­к­та­къл от ми­ли­о­ни ли­т­ри во­да, ко­и­то се сто­вар­ват от 54 м ви­со­чи­на. Вси­ч­ко тук е та­ка на­п­ра­ве­но, че все­ки ту­рист мо­же да ви­ди и съ­п­ре­жи­вее ма­к­си­мал­но та­зи ве­ли­че­с­т­ве­на кра­со­та. От про­зор­ци­те на хо­тел­с­ка­та стая се наслаждавахме на па­но­рам­на­та гле­д­ка. Не­ве­ро­я­т­но е! Не ти се вяр­ва, че то­ва е ре­ал­но. Не ти се вяр­ва, че са­мо „ед­на ре­ка раз­с­то­я­ние” те де­ли от Аме­ри­ка. Не ти се вяр­ва, че све­т­ли­ни­те на ви­со­кия хо­тел от­с­ре­ща, от аме­ри­кан­с­ка стра­на, ос­ве­тя­ва ста­я­та ти. По­с­ле­д­на­та ни ве­че­ря на ка­на­д­с­ка зе­мя е в мал­ко ре­с­то­ран­т­че на бре­га, до са­ми­те пра­го­ве на во­до­па­ди­те. Ве­чер та­зи во­д­на фе­е­рия се оц­ве­тя­ва в раз­ли­ч­ни, про­ме­ня­щи се цве­то­ве. Ма­гия от цве­то­ве, гро­хот, мъ­г­ла и емо­ция. Емо­ци­я­та про­дъл­жа­ва и на сле­д­ва­щия ден, ко­га­то от па­лу­ба­та на мал­ко­то ко­ра­б­че се при­б­ли­жа­ва­ме до са­ми­те во­д­ни сте­ни. Об­ви­ти сме це­ли­те в мъ­г­ла­та от во­д­ни пръ­с­ки, но ад­ре­на­ли­нът е тол­ко­ва ви­сок, че ти не усе­щаш, че ве­че це­лия си мо­кър и от теб те­че во­да, но и то­ва е част от ве­ли­ко­то пре­жи­вя­ва­не – Ни­а­га­ра.

При­к­лю­че­ни­е­то Ка­на­да – свър­ши. Пре­ко­си­х­ме я от Ти­хия до Ат­лан­ти­че­с­кия оке­ан. Ви­дя­х­ме и пре­жи­вя­х­ме не­що раз­ли­ч­но – един да­ле­чен и раз­ли­чен за нас свят. Ра­д­ва­х­ме се на чу­де­с­на ор­га­ни­за­ция, ред и чи­с­то­та, на ме­с­та, къ­де­то се стру­п­ват хи­ля­ди ту­ри­с­ти и по­па­даш в мо­ре от хо­ра с раз­ли­чен цвят на ко­жа­та, раз­ли­ч­ни ези­ци, раз­ли­ч­но об­ле­к­ло. Има­х­ме из­к­лю­чи­тел­но емо­ци­о­нал­на сре­ща с на­ши мно­го бли­з­ки ста­ри при­я­те­ли, ко­и­то от 22 го­ди­ни жи­ве­ят в Ка­на­да. На­у­чи­х­ме мно­го от тях за жи­во­та там. Жи­ве­ят спо­кой­но, оси­гу­ре­но, ра­д­ват се на то­ле­ран­т­ност и твър­дят, че Ка­на­да е най-то­ле­ран­т­на­та стра­на в све­та по от­но­ше­ние на про­из­ход, цвят на ко­жа­та, ре­ли­гия и на­чин на жи­вот. Вяр­вам, че е та­ка, за­що­то Ка­на­да е най-мул­ти­на­ци­о­нал­на­та дър­жа­ва. Тук вси­ч­ки са до­ш­ли от­вън, тук вси­ч­ки са раз­ли­ч­ни. Хра­на­та не бе­ше на­ша­та, но не ос­та­на­хме гла­д­ни. Бур­ге­рът е на­ци­о­нал­на­та хра­на, но има мно­го и вся­ка­к­ви ре­с­то­ран­ти с раз­но­о­б­ра­з­на хра­на, най-ве­че ази­а­т­с­ка. Тук ос­вен че ре­жат, пе­кат, сме­с­ват – жон­г­ли­рат с про­ду­к­ти­те и пра­вят ис­тин­с­ка ат­ра­к­ция ве­че­ря­та. Имат пре­к­ра­с­но те­ле­ш­ко ме­со, ка­че­с­т­ве­на ри­ба. Сла­ва Бо­гу ня­ма­х­ме по­вод да ви­дим как ра­бо­ти ка­на­д­с­ко­то здра­ве­о­па­з­ва­не, но мъж от гру­па­та си счу­пи ръ­ка и се ра­д­вах да чуя мно­го ла­с­ка­ви ду­ми за на­ше­то ро­д­но здра­ве­о­па­з­ва­не.

При­я­т­но ми бе­ше и ко­га­то по вре­ме на де­гу­с­та­ция на ви­на, мъж от гру­па­та ни се при­б­ли­жи до мен и за­го­вор­ни­че­с­ки ми про­шу­ш­на, че тър­го­ви­щ­ки­те ви­на са по-ху­ба­ви. Най-ху­ба­во­то не­що от ед­но пъ­те­ше­с­т­вие е да се за­вър­неш у до­ма. Един­с­т­ве­но­то, ко­е­то на­и­с­ти­на ме на­тъ­жи е, че за на­ши­те дъл­го­го­ди­ш­ни при­я­те­ли „у до­ма” ве­че е Ка­на­да.       НИ­НА АН­Д­РЕ­Е­ВА