В из­ле­з­лия от пе­чат ед­но­и­ме­нен Ал­ма­нах на ко­ле­ги­те от „24 ча­са” в на­ча­ло­то на юли, сред пле­я­да­та от най-изя­ве­ни ле­ка­ри от Со­фия, Вар­на, Пло­в­див, че­тем име­то и на тър­го­ви­щ­кия оф­тал­мо­лог д-р Иве­ли­на СТЕ­ФА­НО­ВА.

Свър­за­х­ме се с нея и тя от­к­ли­к­на на по­ка­на­та да по­се­ти ре­да­к­ци­я­та на „Зна­ме”. До­й­де с ед­на чу­де­с­на но­ви­на, ко­я­то  то­ку-що бе на­у­чи­ла, а имен­но, че най-го­ля­ма­та дъ­ще­ря от три­те им пре­к­ра­с­ни де­ца-Ди­ма­на, ве­че е при­е­та за сту­ден­т­ка по ме­ди­ци­на. Ка­к­во е усе­ща­не­то да раз­бе­реш, че де­те­то ти по­е­ма по твоя про­фе­си­о­на­лен път, по­пи­та­х­ме мла­да­та же­на. -Ес­те­с­т­ве­но, че се ра­д­ва­ме, пър­во спо­де­лих с моя съ­п­руг Сте­фан, чу­в­с­т­ва­та са сме­се­ни, но пре­к­ра­с­ни…

-Д-р Сте­фа­но­ва, раз­ка­же­те за се­бе си- как ре­ши­х­те да ста­не­те ле­кар?

-Аз съм ро­дом от Ту­т­ра­кан и още от мал­ка  дру­го же­ла­ние не съм има­ла- от де­т­с­ки­те си го­ди­ни все си иг­ра­е­х­ме на „Чи­чо До­к­тор”, по-къ­с­но ме­ч­та­ех да уча ме­ди­ци­на, а ко­га­то ис­каш не­що мно­го сил­но, то се сбъ­д­ва. За­вър­ших Ви­с­шия ме­ди­цин­с­ки уни­вер­си­тет във Вар­на през 1996 г. и то­га­ва пред мен сто­е­ше най-го­ля­ма­та ди­ле­ма/ изо­б­що, жи­во­тът ми е из­пъл­нен с ди­ле­ми/- на­къ­де да по­е­ма? Да­ли към ро­д­ния Ту­т­ра­кан, къ­де­то в бол­ни­ца­та ми па­зе­ха ме­с­то, или към Тър­го­ви­ще, къ­де­то се за­до­мих. Из­б­рах да жи­вея тук, в Тър­го­ви­ще и не съ­жа­ля­вам, за­що­то сред мо­и­те жи­тей­с­ки при­о­ри­те­ти и най-ва­ж­ни цен­но­с­ти е се­мей­с­т­во­то ми. Още по­ве­че, че тук про­фе­си­о­нал­но се ре­а­ли­зи­рат и го­ля­ма част от съ­с­ту­ден­ти­те от ви­пу­с­ка ни: д-р Ва­лен­тин До­б­рев, д-р Ни­ко­ло­ва /въ­т­ре­ш­ни бо­ле­с­ти/, д-р Бо­ри­со­ва /ане­с­те­зи­о­лог/, д-р Ко­ев / тра­в­ма­то­ло­гия/, д-р Ге­ор­ги­ев-га­с­т­ро­ен­те­ро­лог и др.-ця­ла пле­я­да ко­ле­ги-ус­пе­ш­ни спе­ци­а­ли­с­ти, ко­и­то за­по­ч­на­х­ме го­ре-до­лу по ед­но и съ­що вре­ме ра­бо­та. Бя­х­ме стра­ш­но си­лен ви­пуск/ все­ки влю­бен по сво­е­му в ме­ди­ци­на­та/ и жи­во­тът го до­ка­за…Та­ка ос­та­нах в Тър­го­ви­ще, а от­по­с­ле на­ме­рих ус­пе­ш­на ре­а­ли­за­ция и в Раз­г­рад. В бол­ни­ца­та в Раз­г­рад й при­съ­ж­дат на­г­ра­да­та „Зла­тен Хи­по­к­рат” за ви­сок про­фе­си­о­на­ли­зъм. По­с­ле за­по­ч­ва ра­бо­та в МЦ ВИ­ТА МЕ­ДИ­КА, за къ­де­то ка­з­ва, че в опе­ра­ци­он­на­та за­ла се чу­в­с­т­ва най-до­б­ре.

 -Вие по­ч­ти все­ки ден пре­ми­на­ва­те / с ко­ла/ раз­с­то­я­ни­е­то ме­ж­ду Тър­го­ви­ще и Раз­г­рад. Тук, при нас, в МЦ ВИП пра­ви­те оч­ни пре­г­ле­ди, а във ВИ­ТА МЕ­ДИ­КА-Раз­г­рад сте в опе­ра­ци­он­на­та за­ла. С опи­та на над 700 из­вър­ше­ни опе­ра­ции на пер­де на око­то, ка­же­те, ди­а­г­но­за­та  КА­ТА­РА­К­ТА ли най-че­с­то ос­ле­пя­ва бъл­га­ри­на? По­со­че­те при­ме­ри.

-Мо­же да се ка­же. При та­зи ди­а­г­но­за пъ­тят за въз­с­та­но­вя­ва­не на зре­ни­е­то е един-опе­ра­ци­я­та. За съ­жа­ле­ние, не­ря­д­ко па­ци­ен­ти­те ид­ват твър­де къ­с­но. На­с­ко­ро при нас до­ка­ра­ха 83-го­ди­ш­на же­на, на­пъл­но сля­па. Оче­ви­д­но, не си е пра­ви­ла пре­г­ле­ди и ко­га­то дъ­ще­ря й се връ­ща от чу­ж­би­на, до­й­до­ха на пре­г­лед. Ока­за се, че же­на­та е с две пре­з­ре­ли пер­де­та, аб­со­лю­т­но сля­па. Но след опе­ра­ци­я­та не­ща­та са ко­рен­но раз­ли­ч­ни, си­гур­на съм, че на кон­т­рол­ния пре­г­лед ще бъ­де мно­го по-до­б­ре. То­ва е и мо­е­то ог­ром­но чо­ве­ш­ко удо­ле­т­во­ре­ние-ко­га­то па­ци­ен­тът за­по­ч­не да ви­ж­да.

-Оф­тал­мо­ло­ги­я­та е скъ­по не­що, тря­б­ват ин­ве­с­ти­ции…

-Апа­ра­ту­ра­та, с ко­я­то ра­бо­тя в цен­т­ро­ве­те и в Раз­г­рад, и в Тър­го­ви­ще е на мно­го ви­со­ко те­х­но­ло­ги­ч­но ни­во. За­ку­пи­ли сме апа­ра­ту­ра за без­к­ръ­в­ни­те опе­ра­ции, раз­по­ла­га­ме с оп­ти­чен био­ме­тър за из­чи­с­ля­ва­не на ле­щи, мно­го пре­ци­зен, то­чен, да­ва ми спо­кой­с­т­вие, че вси­ч­ко е на­ред. Ма­кар че част от апа­ра­ту­ра­та за­ку­пу­вам ли­ч­но аз, със со­б­с­т­ве­ни  сре­д­с­т­ва, на­ми­рам, че вси­ч­ко то­ва си стру­ва, тъй ка­то ин­ве­с­ти­ци­я­та има сво­я­та ог­ром­на въз­в­ръ­ща­е­мост.

-След ме­сец пре­д­с­тои но­ва­та уче­б­на го­ди­на, ка­к­во би­х­те ка­за­ли на ро­ди­те­ли­те с ог­лед опа­з­ва­не зре­ни­е­то на те­х­ни­те де­ца.

-Ну­ж­ни са скри­нин­го­ви про­г­ра­ми на на­ци­о­нал­но ни­во. Ну­ж­на е про­фи­ла­к­ти­ка още от най-ран­на де­т­с­ка въз­раст и то­ва не би­ва да бъ­де са­мо и един­с­т­ве­но ан­га­жи­мент на ро­ди­те­ля, но и на учи­ли­ще­то, здра­ве­то на най-мал­ки­те да бъ­де из­ди­г­на­то в ранг на дър­жа­в­на по­ли­ти­ка. До 5-го­ди­ш­на въз­раст тря­б­ва да бъ­де на­п­ра­вен пър­ви­ят очен пре­г­лед на де­те­то. За­що­то та­ка на­ре­че­но­то мър­зе­ли­во око или кри­во­г­ле­д­с­т­во­то не се ли от­к­ри­ят до 5-6 год.и съ­о­т­ве­т­но да се ре­а­ги­ра на­в­ре­ме, на пра­к­ти­ка за­бо­ля­ва­не­то ста­ва не­ле­чи­мо. Пре­г­ле­ди­те при де­ца­та са из­к­лю­чи­тел­но на­ло­жи­тел­ни.

-Ле­чи­ма ли е гла­у­ко­ма­та?

-На оп­ре­де­лен етап, ко­га­то се от­к­рие на­в­ре­ме-да. Но при нея сим­то­ми­те не са та­ка сил­но из­ра­зе­ни и то­ва по­д­це­ня­ва­не на си­г­на­ли­те, ко­и­то из­лъ­ч­ва око­то, по­ня­ко­га во­дят до те­ж­ки по­с­ле­ди­ци. Но от­к­ри­та на­в­ре­ме, гла­у­ко­ма­та е ле­чи­ма.

-Ва­ши­ят съ­вет към хо­ра­та, ко­и­то бу­к­вал­но ста­ват и ля­гат с ком­пю­тъ­ра. Как да опа­зят зре­ни­е­то си?

 -Из­ве­с­т­но е, че на по­ло­вин час или на все­ки 40 мин. тря­б­ва да се пра­ви по­чи­в­ка. Съ­що та­ка по­ма­гат и ан­ти­ре­ф­ле­к­с­ни очи­ла, ка­к­то и из­ку­с­т­ве­ни­те съл­зи.

 -Ра­бо­та, ра­бо­та, ра­бо­та- та­къв е Ва­ши­ят дел­ник,ка­к­то и по­в­се­д­не­в­ни сре­щи с чо­ве­ш­ко­то стра­да­ние. И все пак , тря­б­ва да има не­що, ко­е­то Ви ра­д­ва и да па­ли то­ва лъ­че­за­рие във Ва­ши­те очи, да Ви да­ва мо­ти­ва­ция и сти­мул, за да про­дъл­жа­ва­те на­пред?

-Ус­ми­в­ка­та на хо­ра­та, тя­х­но­то при­з­на­тел­но из­лъ­ч­ва­не, бла­го­дар­но­ст­та- то­ва е го­ля­ма­та тръ­п­ка в хи­рур­ги­я­та и вяр­вам, че ко­га­то чо­век ве­д­нъж я из­пи­та, то­ва не се за­б­ра­вя , то­ва е, и ко­е­то те сти­му­ли­ра да вър­виш на­пред…

Раз­го­ва­ря ДЕ­Я­НА ВЪЛ­ЧЕ­ВА