Ма­рин На­нов е от Со­фия, но не­го­ви­ят жи­вот е Тър­го­ви­ще. То­зи град е ця­ла­та му тру­до­ва био­г­ра­фия и ли­чен жи­вот. В по­с­ле­д­ни­те го­ди­ни инж.На­нов при­в­ли­ча вни­ма­ни­е­то със сво­е­то ак­ти­в­но уча­с­тие в кон­цер­т­на­та дей­ност на ВИС“Зла­т­ни за­ри“ към ОНЧ“На­пре­дък 1864″. Пре­ди 6 ме­се­ца, ки­та­ри­с­тът на гру­па­та  от­п­ра­з­ну­ва своя юби­ле­ен 80-ти ро­ж­ден ден.

– Го­с­по­дин На­нов, се­га, ве­че на 80 го­ди­ни, мо­же­те ли да ка­же­те, че по­з­на­ва­те се­бе си и жи­во­та?

-Смя­там, че по­з­на­вам жи­во­та, за­що­то в то­зи жи­вот съм дал вси­ч­ко, ко­е­то дър­жа­ва­та ме е на­у­чи­ла: ин­же­нер­с­т­во, пър­во във ВиК – 17 го­ди­ни съм бил гла­вен ин­же­нер и ди­ре­к­тор на В и К, и 17 го­ди­ни в Ок­ръ­жен съ­вет, уп­ра­в­ле­ние „Стро­и­тел­с­т­во и ар­хи­те­к­ту­ра“ със за­да­ча да пра­вим хи­д­ро­ге­о­ло­ж­ки про­у­ч­ва­ния, да тър­сим во­да с не­об­хо­ди­ми­те пи­тей­ни ка­че­с­т­ва за вся­ко на­се­ле­но мя­с­то в ок­ръ­га, стро­и­тел­с­т­во и най-на­к­рая ек­с­п­ло­а­та­ция от стра­на на ВиК. А за се­бе си ка­к­во да ка­жа, 6 го­ди­ни от­ка­к­то е по­чи­на­ла съ­п­ру­га­та ми, Бог да я про­с­ти, аз ос­вен за се­бе си и де­ца­та ми – имам два­ма си­на и 4 вну­че­та – съм гле­дал кол­ко­то мо­же да по­ма­гам.

– В то­ва, ко­е­то ка­з­ва­те, Вие сте ин­же­не­рът с про­фе­си­о­нал­на­та си изя­ва, ба­ща­та с гри­жа­та за де­ца и вну­ци, а ли­ч­но­ст­та Ма­рин На­нов къ­де ос­та­ва?

– О, то­ва е мно­го сло­жен въ­п­рос и не смя­там да от­го­во­ря.

-До­б­ре, то­га­ва  ще Ви по­пи­там от ко­га сте при­я­тел с ки­та­ра­та?

 -Още от стро­и­тел­ния те­х­ни­кум, ко­га­то кан­ди­да­т­с­т­вах след 10 клас. В гру­па­та има­х­ме два­ма ду­ши акор­де­о­ни­с­ти и аз имах ки­та­ра. Жи­ве­е­х­ме в кв. „Ло­зе­нец“ и вся­ка съ­бо­та и не­де­ля сви­ре­х­ме на тан­цо­ви за­ба­ви в чи­та­ли­ще „Пен­чо Сла­вей­ков“ и от там по мал­ко се учех. За­о­би­чах  си ки­та­ра­та и се­га пре­да­вам вси­ч­ко, ко­е­то знам на моя внук. Той ще на­с­ле­ди мо­я­та ки­та­ра.

– Кол­ко вре­ме ве­че сте във ВИС“Зла­т­ни за­ри“?

-То­ва е дъл­га ис­то­рия, ко­я­то за­по­ч­на пре­ди 21 го­ди­ни. На един кон­церт Съ­би­на бе­ше по­ка­ни­ла из­ве­с­т­ни из­пъл­ни­те­ли от Вар­на. На­п­ра­ви­ха ми мно­го сил­но впе­ча­т­ле­ние. Ре­ших да кан­ди­да­т­с­т­вам в съ­с­тав „Зла­т­ни за­ри“, при­е­ха ме и до ден дне­шен все ми по­в­та­рят „Без те­бе сме ни­що.“. Но аз съм скро­мен ки­та­рист, ня­мам му­зи­кал­но об­ра­зо­ва­ние. На­в­ре­ме­то са­мо акор­ди­те на ки­та­ра­та са ми по­ка­за­ли, ори­ен­ти­рам се чрез слу­ха за ме­ло­ди­я­та и та­ка се вклю­ч­вам. Мно­го бър­зо  за­у­ча­вам но­ви­те пе­с­ни и мо­же би за­то­ва ко­ле­ж­ки­те ка­з­ват, че без ме­не не мо­же  съ­с­та­вът да съ­ще­с­т­ву­ва. А то­ва не е вяр­но. Съ­би­на е тол­ко­ва до­б­ра пе­ви­ца, тол­ко­ва ху­бав глас има,  дър­жи мно­го и за ди­с­ци­п­ли­на­та. Ня­ко­га бях още по-ща­с­т­лив, за­що­то ние бя­х­ме 7 мъ­же в съ­с­та­ва. Че­ти­ри­ма­та по­чи­на­ха, а дру­ги­те два­ма се от­ка­за­ха. Ос­та­нах сам с ки­та­ра­та.

– Има­те ли ин­те­ре­сен слу­чай с Ва­ше уча­с­тие, кой­то ви­на­ги ще ви въл­ну­ва?

– Ду­е­ти­те, ко­и­то съм из­пял със Съ­би­на. Те ви­на­ги ми съ­з­да­ват по-спе­ци­ал­но на­с­т­ро­е­ние. 

– Има­х­те един пе­ри­од от Ва­шия жи­вот, ко­га­то се за­ни­ма­ва­х­те Вие, ин­же­не­рът, на­чал­ни­кът на от­дел в Ок­ръ­жен съ­вет с ре­монт на обу­в­ки.

-С то­зи пе­ри­од се гор­дея. То­га­ва еди­ни­ят от си­но­ве­те ми бе­ше при­ет сту­дент в Тър­но­во – пла­те­но обу­че­ние. За­п­ла­ти­те ни бя­ха мал­ки, а та­к­са­та го­ля­ма. И си спом­них  за то­ва, ко­е­то съм на­у­чил от моя ба­ща. Той бе­ше  обу­щар в На­ро­д­ния те­а­тър „Иван Ва­зов“ и об­с­лу­ж­ва­ше  ка­к­то ар­ти­с­ти­те от те­а­тъ­ра , та­ка и от опе­ра­та – то­га­ва те бя­ха в ед­на сгра­да. Той бе­ше за­ве­ж­дащ обу­щар­с­ко ате­лие, има­ше 17 по­д­чи­не­ни. Бе­ше май­с­тор – взе­ма­ше мяр­ка­та, уто­ч­ня­ва­ше мо­де­ла и пра­ве­ше обу­в­ки­те. На­б­лю­да­вал съм го в де­т­с­т­во­то си, от не­го съм се учил. На­в­ре­ме­то по­ло­жих из­пит за обу­щар­лъ­ка и ко­га­то си­нът ми за­по­ч­на да учи пла­те­но­то обу­че­ние, аз ра­бо­тех и по 35-то по­с­та­но­в­ле­ние.

– Спо­де­ля­те ли мне­ни­е­то, че въз­ра­ст­та оп­ре­де­ля мъ­д­ро­ст­та. Спо­ред Вас, ко­га чо­век се чу­в­с­т­ва мъ­дър?

– Не ми­с­ля, че съм мъ­дър. Мъ­д­ро­ст­та за­ви­си от мно­го не­ща. Ня­кои се из­сил­ват, а всъ­щ­ност са да­ли мно­го по-мал­ко от кол­ко­то е тря­б­ва­ло да да­дат на тоя жи­вот.

-Ва­ша­та фор­му­ла за ра­зу­мен жи­вот?

– Ра­зум­ни­ят жи­вот е жи­во­тът, в кой­то мо­жеш да от­да­деш вси­ч­ко, на ко­е­то си спо­со­бен за се­мей­с­т­во­то си – де­ца, вну­ци и да за­де­лиш не­що, че дай Бо­же, да до­жи­вее чо­век сва­т­би­те, ка­к­то имам вну­ци на 18 и на 15 го­ди­ни, да мо­га да уча­с­т­вам, ка­к­то мо­и­те ро­ди­те­ли са уча­с­т­ва­ли в сва­т­би в кръ­ще­не­та.

– То­ва ли е Ва­ше­то бо­га­т­с­т­во ?     

– Бо­га­т­с­т­во­то е в то­ва да съ­з­да­деш здра­во се­мей­с­т­во.

„Дя­до ми е вси­ч­ко за мен. От не­го имам же­ла­ни­е­то  да се за­ни­ма­вам с му­зи­ка. Мо­я­та цел е ко­га­то за­вър­ша об­ра­зо­ва­ни­е­то си да си на­п­ра­вя гру­па, да пи­ша те­к­с­та и му­зи­ка­та на пе­с­ни­те“. Те­зи ду­ми са на 15-го­ди­ш­ния Мар­тин На­нов. Ду­ми, по­ка­за­тел­ни за ро­ди­тел­с­ка­та все­о­т­дай­ност и си­ла­та на ли­ч­ния при­мер. С гор­да осан­ка и ак­ти­в­но уча­с­тие в кон­цер­т­на­та дей­ност на ВИС „Зла­т­ни за­ри“, за тър­го­ви­щ­ка­та об­ще­с­т­ве­ност, 80- го­ди­ш­ни­ят Ма­рин На­нов е мом­че­то с ки­та­ра, а за сво­е­то се­мей­с­т­во – вдъ­х­но­ви­тел и опо­ра за стой­но­с­тен чо­ве­ш­ки жи­вот .               Ра­д­ка Ива­но­ва