На мо­и­те 91 го­ди­ни аз съм връ­с­т­ни­ца на ан­г­лий­с­ка­та кра­ли­ца-та­ка за­по­ч­на раз­го­во­рът ни с  на­ша­та съ­г­ра­ж­дан­ка ба­ба На­д­ка ИВА­НО­ВА, ко­я­то уто­ч­ня­ва, че ви­со­чай­ша­та осо­ба Ели­за­бет Вто­ра я об­г­ри­ж­ват мно­го хо­ра, но и тя не се оп­ла­к­ва, тъй ка­то и дъ­ще­ря­та й Ро­си­ца /де­т­с­ка учи­тел­ка/, и си­нът й Сте­фан/ад­во­кат във Вар­на/ не я ос­та­вят са­ма – по­ма­гат й във вси­ч­ко, гри­жат се за хра­не­не­то й, за здра­ве­то й, все­ки с ка­к­во­то мо­же.

За сво­и­те 91 ле­та ба­ба На­д­ка е мно­го жи­з­не­на, па­ме­т­ли­ва, тем­пе­ра­мен­т­на же­на, мно­го пър­га­ва, с ви­сок дух и не­с­ти­х­ващ ин­те­рес към жи­во­та. И тъй ка­то зре­ни­е­то й по­на­ма­ля­ло, не­из­ме­нен спъ­т­ник в жи­во­та й ста­нал мал­ки­ят ра­ди­о­а­па­рат, по­да­рък от си­на й Сте­фан.  Лю­бо­пи­т­на към све­та, тя оби­ча да ве­се­ли ду­ша­та си с иг­ра­ва бъл­гар­с­ка му­зи­ка и да­же че­с­то, на­с­ла­ж­да­вай­ки се на му­зи­ка­та, са­ма си по­д­ви­к­ва: „И-ха-ха!“… Пи­та­ме я- ка­къв е се­к­ре­тът на та­зи жи­з­не­ност, на уме­ни­е­то да ос­та­ря­ваш, за­па­з­вай­ки мла­де­ж­кия си дух?

Най-ва­ж­но­то, спо­ред въз­ра­с­т­на­та джу­ма­лий­ка, е да бъ­деш до­во­лен от жи­во­та. И да се за­до­во­ля­ваш с по-мал­ко, да не лам­тиш, да не си ал­чен, да не за­ви­ж­даш. То­ва е са­мо част от не­й­ния нра­в­с­т­вен ли­чен ко­декс, из­пи­тан през го­ди­ни­те в жи­во­та. Ина­че тя е ро­дом от с.Из­во­ро­во. За­вър­ши­ла е тър­го­ви­щ­ко­то сто­пан­с­ко учи­ли­ще „Ца­ри­ца Йо­ан­на“/ши­ва­ш­ка­та про­фе­си­о­нал­на гим­на­зия/. Ра­бо­ти­ла е ка­к­во ли не- би­ла е ре­ту­шор в Дър­жа­в­на­та фо­то­г­ра­фия на ул.“Ст.Ка­ра­джа“, 15 г. се е гри­жи­ла за ар­хи­ва на по­ли­ци­я­та и още тол­ко­ва го­ди­ни е за­ве­ж­да­ла Ар­хе­о­х­ра­ни­ли­ще­то към Дър­жа­вен ар­хив/ след пен­си­о­ни­ра­не­то си/, вклю­ч­ва­ла се е  в об­ще­с­т­ве­на ра­бо­та към БЧК, ор­га­ни­зи­ра­ла е ек­с­кур­зии. С до­б­ро чу­в­с­т­во си спом­ня за жи­во­та със своя съ­п­руг, с ко­го­то от­г­ле­да­ли две­те си де­ца, но той се по­ми­нал ра­но. Го­ди­ни, го­ди­ни…И не раз­б­ра­ла как из­те­къл то­зи жи­вот, за да ка­же се­га, че жи­во­тът е ху­бав, но е мно­го кра­тък…

По­ч­ти не ми­на­ва ден, без да се дви­жи. Не спа­з­ва ня­ка­къв по-спе­ци­а­лен ре­жим на хра­не­не и на жи­вот, че­с­то пъ­ти са­ма си при­го­т­вя хра­на­та, ка­то пре­д­по­чи­та­ние да­ва на пря­с­но­то и ки­се­ло­то мля­ко, на по-ле­ки­те хра­ни, на мно­го пло­до­ве и зе­лен­чу­ци. Раз­ка­з­ва ба­ба На­д­ка, а те­ле­фо­нът й звъ­ни: -Ето ги, все ме тър­сят, зе­тят е се­га, пи­та ме имам ли хра­на. Не ме ос­та­вят са­ма мла­ди­те, все ме об­г­ри­ж­ват…-ре­ди не без за­до­вол­с­т­во дъл­го­ле­т­ни­ца­та и по­те­г­ля към до­ма, че е ста­на­ло вре­ме за обяд и по­чи­в­ка…

Д.ВЪЛ­ЧЕ­ВА

Сн.:С.ТОДОРОВА