Ед­но от ос­но­в­ни­те съ­би­тия, слу­чи­ли се в Ев­ро­пей­с­ка­та нощ на му­зе­и­те в град Тър­го­ви­ще, бе го­с­ту­ва­не­то на  Му­зея на от­к­ри­то „При­ка­з­ка за Бъл­га­рия”.

До къ­с­но през но­щ­та мно­го де­ца, а и те­х­ни­те ро­ди­те­ли има­ха въз­мо­ж­но­ст­та да се за­по­з­на­ят с оръ­жи­е­то на бъл­гар­с­кия воин през ве­ко­ве­те, да на­у­чат тън­ко­с­ти­те и опи­тат уме­ни­я­та си в стрел­ба­та с лък, пи­с­то­лет, пу­ш­ка, фе­х­то­в­ка. Да об­ле­кат ста­ри бъл­гар­с­ки но­сии от Сре­д­ни­те ве­ко­ве и Въз­ра­ж­да­не­то, да на­у­чат как се ме­ли жи­то с хро­мел и да се по­то­пят, ма­кар и за мал­ко в ста­ро­то бъл­гар­с­ко ка­фе­не. Вси­ч­ко то­ва ста­на въз­мо­ж­но бла­го­да­ре­ние на Ре­ги­о­на­лен ис­то­ри­че­с­ки му­зей-Тър­го­ви­ще и ръ­ко­во­ди­те­ля на Про­е­к­та  „При­ка­з­ка за Бъл­га­рия”- Цве­те­лин Ра­ду­лов. Ен­ту­си­а­зи­ран офи­цер от ре­зер­ва от гр. Ру­се и ръ­ко­во­ди­тел на На­ци­о­нал­ния про­ект за во­ен­но-па­т­ри­о­ти­ч­но въз­пи­та­ние на мла­де­ж­та. Чо­век, от­дал се на иде­я­та, с ко­я­то ве­че шест го­ди­ни оби­ка­ля гра­до­ве и се­ла в ця­ла Бъл­га­рия и не­с­пи­ра да  раз­ка­з­ва на мла­ди и ста­ри та­зи ве­ч­на при­ка­з­ка. При­ка­з­ка­та за Бъл­га­рия.

Ко­га за­по­ч­на при­ка­з­ка­та за Бъл­га­рия?

Тя е ед­на спон­тан­на идея, ко­я­то се ро­ди от раз­ко­ш­ната кни­га на Ру­мен Ма­нов „При­ка­з­ка за Бъл­га­рия”. То­ва е един съ­би­ра­те­лен об­раз на ня­кои за­б­ра­ве­ни, друг път по­лу­за­б­ра­ве­ни, от­х­вър­ле­ни и пре­и­на­ча­ва­ни при­ка­з­ки за Бъл­га­рия, ко­и­то из­г­ра­ди­ха ед­на при­ка­з­ка, в ко­я­то жи­ве­ем  дне­с­ка. До дне­ш­на да­та има­ме ка­то ис­то­рия над 6 го­ди­ни му­зей­на ра­бо­та, но аз оби­чам да ка­з­вам-про­с­ве­ти­тел­с­ка. Ра­бо­тим с де­ца, мла­де­жи, въз­ра­с­т­ни, ка­то се опи­тва­ме да им раз­ка­жем то­ва, ко­е­то зна­ем, ко­е­то сме за­по­м­ни­ли и да по­ка­жем то­ва, ко­е­то сме съ­б­ра­ли.

Коя при­ка­з­ка  раз­ка­з­ва­те днес в Тър­го­ви­ще?

Тя раз­ка­з­ва на­ша­та ис­то­рия, ка­то един съ­би­ра­те­лен об­раз. Ин­тер­нет по­ко­ле­ни­е­то ми­с­ли, че вси­ч­ко за­по­ч­ва и свър­ш­ва с не­го. Не мо­же да не зна­еш ко­ре­ни­те си, а да ми­с­лиш, че вър­виш към вър­ха. Ние по­ч­ва­ме да раз­ка­з­ва­ме за­дъл­жи­тел­но от Пър­во бъл­гар­с­ко цар­с­т­во, ми­на­ва­ме през лю­би­ми­я ни Ка­ло­ян. От него има за­па­зен един ма­лък на­д­пис, кой­то гла­си: „Бъл­га­ри­но, ко­га­то по­г­ле­д­неш пре­с­ла­в­ни­те ни гра­до­ве, спом­ни си кол­ко на­ро­ди са пле­ня­ва­ли чу­ж­ди им­пе­ра­то­ри на бой­но­то по­ле”. След то­ва про­дъл­жа­ва­ме с Въз­ра­ж­да­не­то, бор­би­те за на­ци­о­нал­но ос­во­бо­ж­де­ние, Ру­с­ко-тур­с­ка­та вой­на, Сръ­б­с­ко-бъл­гар­с­ка­та и Пър­ва­та све­то­в­на вой­ни. То­ва е един най-гру­бо ка­за­но ос­но­вен съ­би­ра­те­лен об­раз на на­ша­та ис­то­рия в из­к­лю­чи­тел­но скро­мен и син­те­зи­ран ва­ри­ант, кой­то слу­жи един­с­т­ве­но и са­мо за про­во­ка­ция. Да про­во­ки­ра ин­те­ре­са на хо­ра­та, ко­и­то са до­ш­ли, да раз­бе­рат, че то­ва са не­ща ре­ал­ни, да ги пи­п­нат, да ги взе­мат в ръ­ка. Оттам на­та­тък все­ки пра­ви своя из­бор – да­ли ще се за­па­ли и ще за­по­ч­не да изу­ча­ва на­ша­та ис­то­рия или пък, ако то­ва не ста­не, да знае, че е част от не­що. То­ва е най-гру­бо ка­за­но иде­я­та на то­зи общ мо­дел на му­зей, кой­то ние с го­ди­ни­те из­ра­бо­ти­х­ме ка­то наш па­тент.

Не се ли умо­ри да я раз­ка­з­ваш тая при­ка­з­ка?

Не, не и не…Ня­ма да се умо­ря.И най-ху­ба­во­то е, че все­ки път, във все­ки един град, кой­то по­се­ща­ва­ме, хо­ра­та, с ко­и­то ра­бо­тим са раз­ли­ч­ни. И има все по­ве­че люде, ко­и­то ис­кат да я раз­ка­з­ват и това за мен е ед­но ог­ром­но удо­в­ле­т­во­ре­ние. Та­ка че ни­ко­га ня­ма да се умо­ря да я раз­ка­з­вам, ма­кар че я знам на­и­зуст, но то­ва е цел, ко­я­то си стру­ва уси­ли­я­та.

И ко­га ще за­вър­ши тая при­ка­з­ка?

Да­но да има кой да я про­дъл­жи. Ни­кой не е ве­чен, но на­ша­та идея е ни­ко­га да не спи­рат да се раз­ка­з­ват при­ка­з­ки­те за Бъл­га­рия, без да има зна­че­ние кой е раз­ка­з­ва­чът.

ЙОРДАН МИНЧЕВ