„Кър­пи­ко­жух”. То­ва е за­г­ла­ви­е­то на сти­хо­с­бир­ка­та на Чан­ко Рай­чев, ко­я­то бе­ше из­да­де­на в края на ми­на­ла­та го­ди­на.

На пръв по­г­лед оза­да­ча­ва­що за­г­ла­вие за ед­на сти­хо­с­бир­ка. Въ­п­ре­ки че то­ва е на­з­ва­ние на цве­те, пре­п­ра­ща към дел­ни­ка с не­го­вия пра­г­ма­ти­зъм, та до­ри и с про­б­ле­ми­те на Жи­во­та. И дей­с­т­ви­тел­но,  тук Той – Жи­во­тът, е обект на ин­тер­п­ре­та­ции и раз­ми­с­ли, ко­и­то из­не­на­д­ват с на­хо­д­чи­во от­к­ри­ти, в своя по­е­ти­чен ва­ри­ант, и син­те­зи­ра­но из­ре­че­ни ис­ти­ни.

Кър­пи­ко­жух  е есен­но цве­те.  В сти­хо­ве­те от ед­но­и­мен­на­та   по­е­ма, вклю­че­на в сти­хо­с­бир­ка­та, мин­зу­ха­рът  ту е стрък в ръ­це­те на влю­бе­ни, ту „ки­т­ка ли­ла­ва, но жи­ва,” ту „ си­ня ра­дост”. Но дъл­бо­кият сми­съл, вло­жен в по­ня­ти­е­то „есен­но цве­те”, е ус­пял да по­с­ти­г­не сил­но­то вну­ше­ние за  ба­лан­са на чу­в­с­т­ва­та в чо­ве­ш­кия жи­вот и енер­ги­и­те в при­ро­да­та. Ху­до­же­с­т­ве­но по­с­ти­же­ние за ав­то­ра е до­б­ре из­ра­зе­но­то му уме­ние да по­ве­де чи­та­те­ля с при­я­тел­с­ки по­да­де­на ръ­ка през го­ди­ни­те,  и да го по­д­ти­к­не сам да по­тър­си в своя жи­вот про­лет­та, ма­кар и „от­цъ­ф­тя­ла”, ля­то­то с не­го­ви­те „чер­ни дни и бе­ли но­щи”, през ко­и­то ше­ме­т­но ле­тят „на­де­ж­ди­те ек­с­п­ре­си”, есен­та със „си­ня­та ра­дост” от цве­то­ве­те на кър­пи­ко­жу­ха.

По­е­ма­та по­с­та­вя „ви­х­ру­ш­ка от въ­п­ро­си ” ка­то „Грях  ли е ста­ро­ст­та?”, „Кой в сър­це­то е ви­дял?”, „Ра­дост ли?…Къ­де си мла­дост?”  Чан­ко Рай­чев умее в кра­тък ла­ко­ни­чен стих да ка­же кон­к­ре­т­ни ис­ти­ни за жи­во­та. Ко­га­то го­во­ри за про­лет­та на своя жи­вот той пи­ше „Има­ше ли цве­то­ве?/В нас ръм­жа­ха  све­то­ве/по­ри­ви­те ни сто­о­ки/стре­ля­ха от сто по­со­ки.” И раз­би­ра­ме, че мно­го­то же­ла­ния, сил­ни­те ам­би­ции, са от­не­ли ра­до­ст­та му от све­т­ли­те чу­в­с­т­ва на мла­до­ст­та. За­то­ва  встра­ни от жи­во­та, ка­то аб­с­т­ра­к­т­но при­съ­с­т­вие ос­та­ват „мо­ми­че­та­та с бе­ли блу­зи и ба­ре­ти”.

По­е­ма­та „Кър­пи­ко­жух” по­с­та­вя и про­б­ле­ма за со­б­с­т­ве­на­та ни зна­чи­мост в жи­во­та на лю­би­мия чо­век, и тук  ожи­вя­ва са­к­рал­но­то за вся­ка ду­ша же­ла­ние да по­лу­чи не­го­во­то при­з­на­ние. За­що­то ус­пе­хът има стой­ност, при­до­би­ва жи­з­не­но ва­ж­но зна­че­ние,  ко­га­то лю­би­мият чо­век го оце­ни:”Най-ща­с­т­ли­ва е по­бе­да­та/влю­бе­ни очи щом гле­дат я.”

 Пъ­те­ка­та, по ко­я­то ни во­ди ав­то­рът на по­е­ма­та „Кър­пи­ко­хух”, е ка­мен­ли­во-пя­съ­ч­на. Не ни на­пу­с­ка чу­в­с­т­во­то, че стъ­п­ва­ме по не­ра­вен те­рен, че мо­жем и да се пре­пъ­нем, но въ­п­ре­ки то­ва сме при­в­ле­че­ни от жи­з­не­ра­до­с­т­но­то усе­ща­не на жа­д­но­то за жи­вот, бу­д­но чо­ве­ш­ко съ­з­на­ние; за­в­ла­дя­ват ни чу­в­с­т­ва­та на сър­це­то, ко­е­то се въл­ну­ва от си­не­ва­та на ед­но цве­те и очи­те на „тън­ко­с­на­га” же­на. Ма­кар и не та­ка пря­ко на­зо­ва­но, кол­ко­то бли­зо, тол­ко­ва и да­ле­ч­но е усе­ща­не­то за ени­г­ма­ти­ч­но­то при­съ­с­т­вие на Зи­ма­та в чо­ве­ш­кия жи­вот. Въ­п­ре­ки то­ва по­е­ма­та за­вър­ш­ва оп­ти­ми­с­ти­ч­но, със све­т­ло, ра­до­с­т­но чу­в­с­т­во и оча­к­ва­не­то за пре­д­с­то­я­що ци­ган­с­ко ля­то. 

По­е­ма­та  „Кър­пи­ко­жух” е ве­се­ло на­ми­г­ва­не на жи­во­та. Тя ще про­з­ву­чи в из­пъл­не­ние на ак­тьо­ра Пе­тър Пе­т­ров на 3 май от 17.30ч. в за­ла­та за ка­фе-те­а­тър на чи­та­ли­ще­то. То­га­ва е вто­ра­та от две­те Май­с­ки ли­те­ра­тур­ни ве­че­ри, ко­и­то ор­га­ни­зи­ра ОНЧ „На­пре­дъкк”. В нея ще взе­мат уча­с­тие и дру­ги ав­то­ри от Тър­го­ви­ще.

  Ра­д­ка Ива­но­ва