Есе на Моника Петрова

Защото съм Българче, всеки разговор за България е разговор за самата мен. Живях в ОАЕ, сега живея в Канада – бленуваните за мнозина чужбини. Но никоя от тях не може да се сравни с България – те имат своето „днес” и възможно „утре”, но нямат хилядолетното „вчера”. След развода на родителите ми много неща в моя живот са наполовина: живея в Калгари със спомените от Шаржа; влече ме литературата, а искам да стана инженер; имам полубрат и полусестра… Раздвоението е и около мен – гледам родеото в Калгари и виждам кошиите по Тодоровден, зад прериите и Скалистите планини прозират Добруджа и Рила; дюните и вълните на Дубай ми припомнят Созопол и Черно море; хора забравят Родината си и съжаляват, че не са се родили други; хора обикват Родината си, ако не живеят в нея. Миличка, Българийо! Лъчи, отражения и сенки, ухания, звуци и лица… И мъдрата ми прабаба Софѝя от Търговище, която вие най-вкусните баници: „Много съм преживяла, внуче, за тези години. Някои неща съм осмислила, а други не. Но едно със сигурност съм разбрала – времето връща човек към корените му, а твоите корени са тук, тук – в тази страна! Тази земя ни ражда, тя и ни приютява… Където и както да живееш, синеочке, ти ще се завърнеш. Българинът винаги се връща… Не е лек животът в Родината, но това не е причина да не я обичаме. Не съществува причина, за да разлюбиш България! Няма такава причина!… Обичай България въпреки всичко, както всеки Българин я обича!…” Ще се завърна, бабо! Ще се завърна, когато България ме призове! Защото съм Българче! Въпреки всичко.