О, ВРЕМЕНА… О, НРАВИ…

Бай Марин гонеше седемдесетте и живееше със съпругата си, леля Данчи, в едностаен апартамент в малък провинциален град. На младини те обитаваха голяма къща с двор, където леля Данчи подреждаше цветната си градина, а той поливаше зеления килим от райграс и подрязваше декоративните храсти. В малката беседка през топлите дни винаги се събираха с приятели – дали на кафе или на по чашка, придружени, разбира се със сладка приказка. Трудно му беше сега да свикне с това затворено пространство, с новите съседи, с новите порядки. Но пък жена му беше доволна. Малкото жилище беше по-лесно за поддържане, а за градинката тя не тъгуваше дълго. С вроденото си чувство за красота и любовта към цветята леля Данчи веднага оформи малки цветни лехички пред блока и ги засади с пъстри цветя. Пък и със съседките намери общ език и често посядаше с тях на пейката пред входа.

С течение на времето бай Марин горе-долу взе да посвиква с новия начин на живот, но шумът много го дразнеше. Младите от долните етажи пускаха силно някакви техни музики, съседите отгоре непрекъснато сякаш местеха мебели и тропаха, един пък си цепеше дървата на стълбищната площадка. Входната врата и зиме, и лете беше широко отворена, и стълбището беше приют за бездомни котки и кучета. Станеше ли въпрос да се ремонтира нещо във входа, все някой недоволстваше и не искаше да дава пари. Стигаше се, понякога и до сериозни кавги.

Затова бай Марин, след като изпиваха с леля Данчи сутрешното си кафе, обичаше да отива в парка край езерото. Сядаше на една усамотена пейка и наблюдаваше света около себе си. Съзерцаваше водната пътека на слънчевите лъчи и зеления пояс на върбите около езерото, потопили жадно клонки в искрящата водна повърхност. Любуваше се на синьото небесно око и волния летеж на птиците.

Откъм хълмчето се носеше боров аромат и го понасяше назад, в младежките години, когато возеше леля Данчи на моторетката си по стръмните пътечки. Беше му приятно как тя се притискаше у него от страх да не падне. Тогава сякаш нямаха време да се заглеждат по природата. Имаха други стремежи и мераци. Но ето, че идва време, когато животът те връща към своя корен, към природата, към народа, към рода. Чак сега той осъзнаваше колко е важно всичко това, че от него, от рода тръгва всичко. Той дава началото на новия живот, за да се разлистят и възмъжеят клоните на родовото дърво.

Бай Марин беше горд, че бе проучил своето родословие и бе събрал родата на три родови срещи. Но времената се промениха. Родовите връзки отъняха, а тук – там и се поразкъсаха от нуждата за работа, за по-добър и охолен живот, от използването на новите технологии и материални облаги. Не биваше той, малкият провинциален човечец, да съди всичко това от своята си камбанария. И все пак не можеше да приеме всичките тия промени. Забравяха се изконни традиции, нрави и ценности, и се заменяха с чужди, нямащи нищо общо с българската душевност. Ревизираха се отминали събития, измервани с нов политически аршин. Едни „незнайно” откъде натрупаха безмерни богатства, а други недоволстваха от незначителните си приходи. Хората, сякаш някаква черна роса ги поръси със злоба, завист и алчност. Е, имаше и прояви на доброта и милосърдие, на примери на национална гордост, но те някак си убягваха от общата картина.

Гледаше бай Марин младите хора, които минаваха край него – едни с колелета, други на ролкови кънки, трети с кучетата си, всички шумно разговаряха или мълчаха, наведени над новите си смартфони. Радваше им се и искаше те да живеят красиво и щастливо. Но той беше далеч от тяхното разбиране за щастие и красота.

Един ден, пак така седеше на пейката, отдал се на размисли и на ласките на свежия въздух, и нещо проблесна пред очите му и го помами в своята светлина. Беше му уютно, топло и хармония се лееше в душата му.  Позната нежна мелодия погали ушите му и го подкани да тръгне по светлата пътека… И той тръгна…

ВЕСЕЛКА СТЕФАНОВА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *