Откакто и двете им деца заминаха да учат в столицата, жена му Гергана се промени. Повече седеше пред компютъра, отколкото в кухнята. На всичко отгоре всяка сряда се губеше нанякъде. И когато Тодор я попита къде ходи, тя най-невинно му рече:
– Отивам да се видя с приятелки, както ти вечер се срещаш с приятели.
Нещо го жегна. Или беше научила за неговите забежки с хубавото Ленче, или тя самата правеше същото.
В сряда Гергана пак започна да се приготвя за излизане. Ала този път Тодор беше взел мерки. Той я изпревари! Каза, че ще отскочи до пазара, но отиде в колата, която предвидливо беше оставил зад ъгъла. И я проследи – направо до онова шикозно кафене с градината…
Масите на кафенето бяха разположени върху тераса, опасана от всички страни с гъсти кипариси и различни цъфтящи храсти. Той остави колата нагоре по улицата и се върна обратно. Притаи се в зеленината. Така можеше да наблюдава всичко, дори и най-приглушения край на градината, където беше се усамотила Гергана.
– Хванах я! Тя чака някого! – помисли си той и сърцето му трепна.
След малко един млад мъж се насочи към нея, но оглеждайки се предпазливо, седна на съседна маса и разтвори някакъв вестник. Явно се криеше!
– Охо, много за умни се мислите! Но хитрата сврака – с двата крака! Ще ви пипна аз! – поклати глава Тодор.
В този момент наблизо минаха две приятни дами и той се загледа след русата.
– Е, очи – пълни, ръце – празни! – сам се оправда той.
Двете жени се поспряха, казаха си нещо и после тръгнаха към същия край на градината, където беше жена му.
– Тези ще провалят срещата – тихичко промърмори той.
Жените се здрависаха с Гергана и седнаха при нея. Тодор излизаше от кожата си, кипеше, но мълчеше. Видя как онзи, от другата маса, набързо си прибра вестника и тръгна нанякъде. Ставаше интересно…
Сервитьорът донесе кафе. Жените изчакаха да се отдалечи и оживено започнаха да говорят. Да, но какво? Тодор трябваше да разбере! Промъкна се по-наблизо. Вече ги чуваше. В същия момент русата каза:
– Винаги съм харесвала Николай…
Наблизо изтрещя кола.
– Тези уличници си приказват за мъже! – прошепна Тодор.
И в потвърждение чернокосата заяви:
– На мене все повече ми допада Георги…
Някаква муха забръмча около главата на Тодор и той всякак се опитваше да я прогони, когато жена му изпадна в откровение:
– Напоследък си падам по младия Милен… Какво ще кажете да си ги разменим? Аз ви давам моя…
– Така ли? Същият онзи, дето си тръгна преди малко? – изрева Тодор и с един скок се намери пред трите жени. – Ще ви дам аз една размяна, че ще ме помните цял живот…
И в миг онемя. Погледът му беше паднал върху масата. Там, между чашите с кафе, стояха три книги – на Николай Хайтов, Георги Господинов и младия Милен Русков…
Антония Атанасова