Съвременна басня
В едно далечно царство-господарство управлявал цар – наперен, самодоволен и властолюбив. Доволен бил от себе си владетелят, защото всички се бояли от него и изпълнявали заповедите му. От време на време устройвал пиршества, за да спази максимата: „На народа са нужни хляб и зрелища”. Да, но царят бил бос /не „Бос” на сладоледа/, а просто босичък. Никой от поданиците му не смеел на глас да изрече това. Всички знаели поуката от една стара приказка „Царят е гол”, та затова си мълчали. Да, но господарят си имал плетачка. Тя ходела по къщите и продавала терлици. Заедно с тях тя сипела хвалебствия по адрес на царя, а хората кимали с глава и мълчали. Царят бил доволен, защото обути в терлиците на плетачката всички стъпвали леко и в царството имало тишина. Доволна била и плетачката, угоднически се усмихвала и продължавала занаята си. Но взела да не смогва на поръчките, та затова си намерила помагач. Той бил също алчен, славолюбив и също бос, макар и обут в червени терлици, които меняли цвета си според сезона.
В царството обаче настанала бъркотия, защото едни искали сини, други зелени, трети червени, оранжеви, а някои дори и шарени терлици. Тогава царят издал указ: „Всички да ходят в сиви терлици!”. Хем по-удобно, защото няма да се цапат, хем по-малко боя ще се харчи за боядисване на преждата, пък и няма да има никакво делене и объркване – всички ще са му под око.
А плетачката и плетачът се усъвършенствали в плетенето, владеели различни плетки – ажури, ластична, опакова, но най-вече били майстори във фриволната плетка. С царя си допадали по фриволните работи. За всички останали плетката била сбит ластик /да ги стяга терликът и да не забравят, че са смъртни поданици/.
Един ден като си почивали царят и двамата плетачи в градината и си говорили фриволно, така че се чувало само „ш…ш…шу…шу…” и от време на време „ха…”. Ехото пък повтаряло „наздраве, наздраве”… Чул се странен шум. Нали били привикнали всички да се движат по терлици, острият звук ги подразнил. Довели телохранителите една жена. По скромното й облекло личало, че е бедна, но погледът й бил прям и горд. Какво било учудването на всички, когато погледнали надолу – на стройните й крака били надянати не традиционните терлици, а обувки.
„Откъде взе това?!” – запитал строго царят, а плетачите закимали неодобрително. Жената отговорила, че в съседното царство ходели не само с обувки, но и с налъми, джапанки, ботуши… Царят не дочакал да довърши и тутакси издал указ /много би силен в указите/: „Никой в царството му да не смее да носи „чалъми”, „зяпанки”, „подуши” и тям подобни поплювки”. А въпросната дрипла решили да обуят в терлици. Но каква била изненадата им, когато събули обувките, краката й тутакси се обували в други, още по-хубави.
Тогава плетачите придумали царя да надвият тая непокорна чудесия с хитрост. Нали мили майстори в плетачните дела, те можели да плетат и мрежи. Сложили една такава изкусно оплетена мрежа на една поляна в гората. Нали си били сладкодумници, те придумали жената да й покажат прелестите на царските владения. Тръгнали. Вървели дълго. Затова любезното предложение за почивка се сторило съвсем обикновено на жената. Тя видяла мрежата, опъната между две дървета и решила да отдъхне в нея. Но едва успяла да седне и яка примка стегнала гърлото й. Kолкото повече мърдала, толкова повече примката се затягала около шията й.
Приказката е към своя край, а всяка приказка завършва щастливо. Нашата също. Тъкмо плетачите си мислели, че са ликвидирали наивната и простодушна жена, случило се чудо. Разбира се, не долетял на кон влюбен принц – спасител. Просто въжето се протрило и се скъсало от злобата,искряща от очите и душите на плетачите.
Веселка Стефанова