МЕЛК В ДОЛИНАТА ВАХАУ

След осем­де­се­тия ки­ло­ме­тър, за­па­д­но от Ви­е­на, за­по­ч­ва жи­во­пи­с­на­та ме­с­т­ност Ва­хау. Ко­ра­бът пла­ва­ше сре­щу те­че­ни­е­то, аз сто­ях на па­лу­ба­та и фо­то­г­ра­фи­рах ту на­ля­во, ту на­дя­с­но, стре­мей­ки се да не про­пу­с­на ни­то ед­на за­бе­ле­жи­тел­ност –  плод на при­ро­да­та или де­ло на чо­ве­ш­ка­та ръ­ка… Са­мо­т­на ка­мен­на сгра­да  се ог­ле­ж­да­ше във во­ди­те на Ду­нав, а до­лу, в мал­ко­то за­ли­в­че, плу­ва­ха… ле­бе­ди! В съ­з­на­ни­е­то ми из­ве­д­нъж бли­к­на  спо­ме­нът за  един чу­де­сен ак­ва­рел,  кой­то тол­ко­ва при­ли­ча­ше на то­ку-що ви­дя­но­то! Ре­ал­ност и из­ку­с­т­во, пре­п­ле­те­ни  в ед­но пре­жи­вя­ва­не! То­п­ла­та къ­с­на есен  бе­ше ук­ра­си­ла в жъл­то-ка­фя­ви ню­ан­си дър­ве­та, хра­с­ти и ло­зя. Ос­но­в­ни­ят по­ми­нък на на­се­ле­ни­е­то тук е ви­нар­с­т­во­то и ово­щар­с­т­во­то. Все още не­об­ра­ни, го­ле­ми ло­зо­ви ма­си­ви, гри­ж­ли­во по­д­ре­де­ни и на­ме­т­на­ти със спе­ци­ал­ни мре­жи сре­щу „апе­ти­та” на пти­ци­те, оча­к­ва­ха на­с­тъ­п­ва­не­то на ми­ну­со­ви­те тем­пе­ра­ту­ри и ра­бо­т­ли­ви­те ръ­це на сво­и­те сто­па­ни. На­у­чих, че тра­ди­ци­он­на­та те­х­но­ло­гия за до­бив на ка­че­с­т­ве­ни бе­ли ви­на изи­с­к­ва гро­з­де­то да за­м­ръ­з­не на по­ле­то и ед­ва то­га­ва да за­по­ч­не не­го­во­то  при­би­ра­не в из­би­те. Най-раз­про­с­т­ра­не­ни­те сор­то­ве в до­ли­на­та Ва­хау са ри­з­линг, му­с­кат, ной­бур­гун­дер. По два­та бря­га, до­б­ре ук­ре­пе­ни сре­щу на­во­д­не­ния, се ре­ду­ва­ха ка­мен­ни сгра­ди, спре­т­на­ти мал­ки сел­ца със за­дъл­жи­тел­ни ос­т­ро­вър­хи цър­к­ви и са­мо­т­ни съ­в­ре­мен­ни къ­щи, вси­ч­ки свър­за­ни с до­б­ре по­д­дър­жа­ни пъ­ти­ща. Кра­си­ва­та и не­на­кър­не­на при­ро­да тук бе в пъл­на хар­мо­ния със съ­в­ре­мен­ния чо­ве­ш­ки жи­вот. Сле­д­ва­ща­та ни цел бе­ше гра­д­че­то Мелк. Мно­го пре­ди ко­ра­бът да ако­с­ти­ра в при­с­та­ни­ще­то, по­г­ле­дът ми бе­ше при­в­ле­чен от ви­со­ко ска­ли­с­то въз­ви­ше­ние. Вър­ху не­го се из­ди­га­ше бе­не­ди­к­тин­с­ки­ят ма­на­с­тир. От­да­ле­че ми за­при­ли­ча на сре­д­но­ве­ко­вен за­мък. Не бе­ше слу­чай­но. По-къ­с­но на­у­чих, че то­ва на­и­с­ти­на е за­мък, со­б­с­т­ве­ност на ав­с­т­рий­с­кия мар­к­г­раф Ле­о­полд Вто­ри, кой­то през 1089 го­ди­на го по­да­ря­ва на бе­не­ди­к­тин­с­ки­те мо­на­си. От при­с­та­ни­ще­то с ав­то­бус са­мо за ня­кол­ко ми­ну­ти се озо­ва­х­ме на ска­ли­с­то­то въз­ви­ше­ние.

По­г­ле­д­нах на­до­лу. Там ви­дях и фо­то­г­ра­фи­рах уни­кал­но­то сре­д­но­ве­ко­в­но гра­д­че Мелк. Ус­то­я­ли на вре­ме­то, ка­мен­ни­те къ­щи ог­ра­ж­да­ха въ­т­ре­ш­ни дво­ро­ве. Та­ка ня­ко­га  жи­те­ли­те са осъ­ще­с­т­вя­ва­ли сво­я­та бе­зо­па­с­ност  и вза­им­на за­щи­та… Тръ­г­на­х­ме на­до­лу по ши­ро­ко бя­ло ка­мен­но стъл­би­ще и се озо­ва­х­ме в до­б­ре по­д­дър­жан парк с цъ­ф­тя­щи хра­с­ти и кра­си­во офор­ме­ни дръ­в­че­та.

Вра­ти­те на ма­на­с­ти­ра се от­во­ри­ха и до­ка­то ек­с­кур­зо­во­д­ка­та ни за­по­з­на­ва­ше със сгра­ди­те и фон­та­ни­те от­вън, мо­же­х­ме да фо­то­г­ра­фи­ра­ме вси­ч­ко, в по­ме­ще­ни­я­та бе­ше за­б­ра­не­но… Ма­на­с­ти­рът осъ­ще­с­т­вя­ва раз­но­о­б­ра­з­ни дей­но­с­ти. Още през 12 век тук е съ­з­да­де­но учи­ли­ще, ко­е­то фун­к­ци­о­ни­ра и днес ка­то сре­д­но об­що­о­б­ра­зо­ва­тел­но, обу­ча­вай­ки мом­че­та и мо­ми­че­та. В спе­ци­ал­но кри­ло се на­ми­рат по­ко­и­те на Ма­рия Те­ре­зия, къ­де­то им­пе­ра­т­ри­ца­та е хо­ди­ла да си по­чи­ва или да по­с­ре­ща го­с­ти. В за­ли­те на му­зея са ек­с­по­ни­ра­ни част от ма­на­с­тир­с­ки­те съ­к­ро­ви­ща – цър­ко­в­ни ре­ли­к­ви, сре­бър­на и зла­т­на ут­вар със скъ­по­цен­ни ка­мъ­ни, раз­ли­ч­ни ико­ни от май­с­то­ри-ико­но­пи­с­ци, бо­го­с­лу­же­б­ни дре­хи, из­ве­за­ни със зла­т­ни ни­ш­ки, изя­щ­ни про­из­ве­де­ния на из­ку­с­т­во­то и без­цен­ни кни­ги. Вни­ма­ни­е­то ми бе­ше при­в­ле­че­но от ръ­ко­пи­с­на кни­га, раз­т­во­ре­на под спе­ци­а­лен стъ­к­лен по­х­лу­пак. И ви­дях мар­ги­на­лии (бе­ле­ж­ки в бя­ло­то по­ле, из­пи­са­ни от ав­то­ри­те или со­б­с­т­ве­ни­ци­те на кни­га­та). Сил­но се за­ин­т­ри­гу­вах, за­що­то съ­в­сем на­с­ко­ро бях се за­по­з­на­ла с на­у­ч­ния труд за мар­ги­на­ли­и­те от един млад учен, ро­ден в на­шия град и син на моя бли­з­ка. От раз­чи­та­не­то на та­ки­ва ръ­ч­ни бе­ле­ж­ки, ис­то­ри­ци­те из­в­ли­чат цен­на ин­фор­ма­ция за от­ми­на­ли съ­би­тия от об­ще­с­т­ве­ния жи­вот, вой­ни, при­ро­д­ни яв­ле­ния или про­с­то све­де­ния от ли­ч­ния жи­вот на пи­ше­щия… В за­ли­те на му­зея на за­пис не­пре­къ­с­на­то зву­че­ше де­ви­зът на Све­ти Бе­не­ди­к­тин: „Слу­шай­те!”.

Но аз по­ве­че гле­дах. Има­ше ка­к­во! Вля­зо­х­ме в най-го­ля­ма­та ма­на­с­тир­с­ка би­б­ли­о­те­ка в Ев­ро­па, ко­я­то съ­х­ра­ня­ва  над сто хи­ля­ди ръ­ко­пи­с­ни и пе­ча­т­ни кни­ги. От вси­ч­ки 12 за­ли в две е раз­ре­шен до­с­тъ­път за ту­ри­с­ти. До ос­та­на­ли­те де­сет на­до­лу в хра­ни­ли­ще­то во­ди спи­ра­ло­ви­д­но стъл­би­ще, пре­съ­з­да­ва­що „зла­т­но­то се­че­ние” (чи­с­ло­то на Фи­бо­на­чи – 1.618). Ние са­мо ви­дя­х­ме та­зи стръм­на, до­с­та стъ­пи­с­ва­ща ог­ле­дал­на стъл­ба. Не мо­жа­х­ме да вле­зем в хра­ма Пе­тър и Па­вел, ед­на от най-изя­щ­ни­те ба­ро­ко­ви цър­к­ви в све­та. Но аз ус­пях  да я  фо­то­г­ра­фи­рам. До­ри и от­вън по­з­ла­те­на­та цър­к­ва е ве­ли­ко­ле­п­на… Тръ­г­нах си от Мелк оча­ро­ва­на и не­до­вол­на. Оча­ро­ва­на от ви­дя­но­то и не­до­вол­на от не­ви­дя­но­то. И има за­що! Чо­век тря­б­ва да до­й­де пак и не­пре­мен­но за по­ве­че вре­ме…

Ан­то­ния Ата­на­со­ва

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.