Сватбите – някога и днес

Есето получи специалната награда на журито в IV национален конкурс за детско творчество “Аз, моето семейство, моят град” – Габрово 2017. Негов автор е Захари Свиленов Тодоров – VІІІ клас на Второ СУ „Проф. Никола Маринов” Търговище.       

Сватбите – някога и днес

    „А наздраве, синко, през бащини порти доведи на майка си мила отмяна и на тебе – булка  засмяна!“ Така се обръщал бащата на младоженеца към своя син в деня на сватбата.“ – реди дума след дума сладкодумният ми дядо Ради. Гласът му от време на  време затреперва. Вълнува се от спомена за един от най-хубавите дни в живота им с баба. Вълнува се и от това, че може да сподели този спомен за младините си с мене, неговия внук – този, който ще продължи рода. И сватбарите тръгвали с музика и песни към дома на кума, а после към дома на най-хубавата мома, за да я вземат за невеста. Дълго чакан бил този ден. За него всички, и в двата рода, се приготвяли с радост и нетърпение.

И уж си говорим с дядо само двамата, по мъжки, баба надава ухо и не се стърпява: „Помниш ли, Ради, колко много пари даде, когато ме купуваше на вратата – цели пет лева!“ Дядо се подсмихва под мустак и леко казва: „Че пет лева пари ли са!“ Всички избухваме в смях. Баба отива в хола и след малко се връща с една чантичка – някога бяла, сега малко пожълтяла от времето. С гордост тя вади от нея няколко стари банкноти, две копринени кърпички – на булката и младоженеца. Това е запазила като светини от този щастлив ден.

И баба Димитринка си има своите спомени. Тя ми разказа, че не пази булчинската рокля, която била много красива. Ушила я една от най-добрите шивачки в града – майката на актьора Тодор Колев. В деня на сватбата булката постоянно се оглеждала в огледалото, не й се вярвало, че всичко е истина, а не сън. След сватбата баба решила, че и други момичета трябва да изживеят такова щастие и подарила булчинската си рокля на своя приятелка, тя на друга, и така баба повече не я видяла. Но не съжалява за това. Пази снимки от тогава.

Дядо Ради е много горд, че някога често са го канили да бъде петлар на сватби. „Какво си правил като такъв?“ – учудвам се аз. Разбирам, че петларят има важна функция на тържеството – води сватбата, като играе пред всички. Той носи бъклица с вино и един жив петел, който държи нависоко, като талисман на сватбата. Петелът трябва да бъде най-хубавият, най-едрият от всички в курника – с ален гребен, с разноцветни лъскави пера, особено на опашката, украсен с гердан от пуканки и китка градински цветя. Той е символ на плодовитостта в семейството, т. е. с него сватбарите пожелавали на младоженците да имат много деца, да отгледат много рожби. Дядо имал най-красивите петли в селото, а и самият той бил строен и хубав, знаел целия ритуал на сватбата. Та затова го търсили много като „петлар“.

Любовта към традициите, към българското се предава в нашия род от поколение на поколение. Баща ми и майка ми са музиканти и ходят на сватби в нашия край. Някога това се случвало по-често, сега по-рядко, защото хората предпочитат не жива музика, а диско водещ. От това мама и татко са доста разочаровани. С болка ми разказват, че днес участниците в сватбеното тържество, някога наричани просто сватбари, не чувстват емоцията от времето на баба и дядо, не са естествени, а превзети. Някогашните сватби са били място на единението между хората, на обединяването на родовете в името на продължаването на традициите, на българското. Днешните са панаир на суетата, демонстрации на самочувствие, помпозност и богатство. Колко фалш и лицемерие има в това! Някога момата шиела сама сватбената си носия, приготвяла сама чеиза си, за да дари сватбарите. Днес се надпреварват колко по-скъпи и маркови да бъдат роклите и бижутата на жените. Сватбени салони, списания и десетки сайтове предлагат огромно количество модели – с бюстиета, с обръчи, къси и дълги, по тялото, с шлейфове, та чак рокли за бременни, нещо немислимо някога. В миналото бъдещата невеста украсявала носията си с български шевици, днес ярките им цветове и разнообразните фигури са заместени от дантела, тюл, панделки, инкрустация с камъни и т. н. Някога звучали песни като „Ела се вие, превива“, днес – „Деспасито“, Фики Стораро и Галена. Някога младоженците се радвали на подаръци за бъдещия си бит – тенджера, тиган, сервиз, тава… Днес подаръците са ваучери за почивки на екзотични места, скъпи коли, луксозни жилища.

Слушам с какво вълнение разказват за сватбата си баба и дядо и си мисля колко много са се променили нещата. Скоро гледах по една телевизия репортаж за това, как двама души вдигат най-голямата автентична българска сватба сред природата край архитектурния резерват Арбанаси до Велико Търново. Георги и Ива се венчават в присъствието на близо 4 хил. гости, облечени в народни носии. Младоженците призовават гостите да пазят традициите и да помнят българската история.

Наистина, българските традиции са онова, което превръща обикновения ден в сватбен, единствен в живота, правят го по-различен и по-вълнуващ от всеки друг ден или от обикновен купон. Трябва да ги познаваме и да ги съхраняваме, за да има и ние какво да разказваме на децата и внуците си. Трябва да ги обогатяваме и предаваме на следващите поколения! За да го има българското, за да я има България!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.