19 ноември 2017 г. е Световен ден за възпоменание на жертвите от пътнотранспортни произшествия.
По този повод предлагаме есето на Десислава Георгиева от ХІ в клас на Второ СУ „Проф. Никола Маринов“ Търговище, отличено с ІІ награда в Десетия национален ученически конкурс за литературно творчество и журналистика „Стоян Михайловски“ – Русе 2017. Десислава участва в група по български език и литература „Твоят час“ BG05M20P001-2.004 “Развитие на способностите на учениците и повишаване на мотивацията им за учене чрез дейности, развиващи специфични знания, умения и компетентности (Твоят час) – фаза 1”
15 септември – началото на учебната година. Цветя за учителките, радостни първокласници, песни… Празник за всички. Но за някои е тъжен ден. Защото всяка година на първия учебен ден една класна стая остава празна – около 30 деца загиват през годината при катастрофи у нас, по три деца стават жертви на катастрофи всеки ден. Те или издъхват, или остават с трайни увреждания за цял живот. Как да ги спасим, как да предотвратим тази черна статистика? Всичко зависи от нашите задружни сили – на шофьорите и пешеходците, на децата и родителите, на пътните полицаи, на съдиите…
И още ваканционно настроени, тръгваме на път. В топлия есенен ден, пътуваме с моето семейство. Отегчена, гледам към прелитащите дървета край пътя. Виждам паметна плоча – момче на 17 години, загинало при катастрофа, причинена от собствения му баща. След сто метра друга – момиче на 20 години, загинало поради превишена скорост.
„Четиригодишно дете стана жертва на катастрофа…“, „Дете загина при катастрофа…“, „Дете с опасност за живота след тежка катастрофа…“ – тези и подобни заглавия ни заливат от медиите всеки ден. Нали децата са цветята на планетата, а защо толкова лесно стават жертва? Знам едно поверие, че когато се роди дете, на небето сред другите заблестява и неговата звезда. Тя проправя пътя му през целия му живот и го пази. Но когато човек завърши житейския си път, и неговата звезда угасва. А невинните деца? Колко много техни звездички угасват преждевременно!
Колите профучават край нас. Всички бързат. Как ми се иска да извикам: „Спрете! Спрете тая луда надпревара със смъртта!” Толкова неразумни шофьори има, че никой и нищо не може да ги спре. Нито полицаи, нито глоби, нито страшните новини. Вероятно си мислят, че са недосегаеми, че на тях нищо лошо няма да им се случи на пътя. Пътищата и улиците са като бойно поле – арогантни шофьори, безскрупулни убийци, невинни жертви. Не можем да се доверим на правилата, нито на съвестта на шофьори, които се качват зад волана пили или под влиянието на адреналина от възможностите на скъпите си и бързи автомобили.
Най-много ми е жал за невинните деца, които умират. Да помислим за тях – заслужават ли те да бъде отнет блясъкът в очите им. Сияйните им лица да бъдат скрити от нас и никога повече да не ги виждаме. И в нашия град преди две години загинаха две мои съученички. С компания се връщали от дискотека и колата паднала в дълбокото корито на реката. Сега всеки ден некрологът им ни посреща на входа на училището ни. Изгаснаха много рано техните звездички.
Когато настъпи времето на абитуриентските балове, улиците се изпълват с ентусиазирани младежи и девойки, които понякога са много неразумни. Силни емоции, алкохол – и щастието им е помрачено от различни инциденти. 18-годишно момче загива в катастрофа край Мездра – компанията отивала на дискотека, шофьорът бил пиян. Абитуриенти предизвикват верижна катастрофа във Велико Търново. Друга ужасяваща катастрофа отнема живота на четири момчета, които така и не доживяват бала си. Вместо на бал, родителите на 19-годишния Ердал са на погребението на сина си. Абитуриентът намерил смъртта си при свирепа катастрофа. В инцидента загинали и двама негови приятели. Във фаталния ден колата се движела с над сто километра в час, излетяла от пътя и се забила от лявата страна в крайпътно дърво.
Но нито едно правило не е ефективно без личния пример. От него по-добър учител няма. Понякога родителите говорят на децата си едно, а вършат обратното. Всеки е виждал майка, която пресича на червен светофар, хванала детето си за ръка. Всеки е виждал малки деца на седалката до шофьора или в скута на наперения си баща. Всеки е виждал възрастни без предпазни колани в автомобила. Щом големите могат да нарушават правилата, защо и малките да не го правят?
Мисля, че пияните и дрогираните шофьори вършат едни от най-големите престъпления в България. Престъпления, които винаги трябва да се наказват със затвор. Може би тогава хората, които са причинили смъртта на невинни хора, ще могат да ценят повече живота. Нека в килиите на затвора, от малкото прозорче, се опитват да видят светлината – тази, която отнемат.
Всички ние мечтаем за по-добър живот, в който няма лоши герои. Няма убийства, грабежи, катастрофи, а всичко наоколо е светлина. Нашата светлина, блясъкът в очите ни, златните ни усмивки, искрящите ни лица. Ние имаме нужда от светлината, за да не угасват звездите ни и да запазим по-дълго красотата в душите си…
И когато на 15 септември започне учебната година, нека да няма празни чинове и празни класни стаи. Нека всички родители да купуват цветя за учителите, а не някои да ги носят на гробовете на загиналите си при катастрофи деца. Нека това да е празник за всички. А това зависи от нашите задружни сили!