Не зная дали стана модерно в китните кътчета от България като Елена, Трявна, Жеравна да се организират едни такива празници- на меда, на свинския бут, на тиквата, на сливата, че да хуква народът натам да види и вкуси от сладостта на земята ни, да се порадва на хубавото, сътворено пак от нас. Всичко това ни връща към позабравеното българско, значи е за добро. По Димитровден еленчани пак спретнаха празник за чудо и приказ; също като едно време в града се стече много народ, да се чуди човек как се намери място за всекиго. Намери се, защото балканджиите са с широки сърца и широко отварят вратите си за свои и чужди и за всекиго имат и добра дума и добра гозба. И нали празникът е на еленския бут, всеки можеше да опита от мръвките на местните майстори и сръчни домакини. А то мезе без вино бива ли, за това и вино се лееше и греяно и старо, само мерак да има човек. И пак по нашенски, като едно време – на богата трапеза и на мерак най-им отива музика, ама от онази – нашенската, хоро да се завие та чак земята да запее и заиграе. Да им се чудиш на еленчани, една шепа хора пък навирили глави света да смаят – три дена празник. Като се начена в петък-27 октомври, та до неделя. Като започнаха с концерта на танцовата формация „Балканика“ от Велико Търново, местни и гости виха хора на площада и по улицата и с еленските танцьори от „Балканджийче“, „ Еленика“ и „СамоДиви“. Пък и един дъжд се изсипа. Ехтеше и тръпнеше Стара планина и дали валеше или плачеха старите ридове наоколо, не зная. Наред с българските, фолклорният ансамбъл от Дубровник „Линджо“като посланници  към Международния институт за мир направиха града сцена на танцовото и музикално изкуство.  Неспирно се пълнеше площада надвечер за концерта на народната певица Росица Пейчева, да не повярва човек колко се обича и харесва фолклорната музика. И все млади хора, че и семейства с деца, май ще излезе вярно, че кръвта вода не става.

Програмата на празника включваше градския площад, пазара и двора на Общностния център, навсякъде имаше интересни събития и все нещо оставаше невидяно, но в епицентъра на всичко бе  прасето. Организаторите и тук се бяха подготвили – можеше да се види традиционното „пърлене на прасе на трап“, осоляване и нареждане в постав. Нищо кръвожадно няма в това да покажеш как се приготвя храната, която всеки( без вегетарианците) слага на трапезата си. Знаят си цената еленчани и не падат по-долу от никой европеец и шеф Андре Токев го знае (нищо че е готвил за президенти и канцлери )и за това с огромно уважение се отнесе към любопитното множество, сътворявайки вълшебства от еленски бут и плодове. Какво като „Селски МОЛ“ от Габрово стигна до Брюксел и в Елена трябваше да ги оценят, да им признаят майсторството в кулинарията и шегата. Много забава и смях в изпълнените със събития дни внесоха актьорите от  „Аламинут“, а за поназнайващите местна история бе приключенската игра „ По следите на изчезналия бут“.

След съботното похапване на корем в неделя, на същото място, дойде ред на финала- кухня на открито- „Какво остана от прасето“. Аз ще кажа- нищо, защото това, което сготвиха еленските готвачи и домакини, ни накара да си оближем и пръстите.

Дали останаха време и сили на някои от десетте хиляди (така е изчислено) гости на празника на еленския бут да отвори вратата на къщата-музей „Иларион Макариополски“, на Даскалоливницата или някое друго кътче, наситено с история, от оная, дето а писаха възрожденците? Сигурна съм, че не само похапването и забавлението събраха толкова хора в малкия град, а по-скоро желанието да отпият глътка от нектара на земята, от онази животворна панацея, дето ни дава живот вече хилядолетия. Хубаво нещо са традициите и още по-хубаво е да ги съхраняваме, да ценим своето си, нашенското си.

СВЕТЛА ИВАНОВА