Неделя, 5 ноември, часът е около 16.00. Слънцето все още топлещо, като за ноември, беше огряло дърветата и улиците.
За неделен ден всичко изглеждаше спокойно, почиващо, небързащо за никъде. Излизайки от аптеката, която е в близост до светофарите, видях една видимо притеснена възрастна жена. Нямаше да разбера какво й е, ако тя не ме беше извикала при себе си, малко преди да пресека уличното платно. А тя стоеше, хванала се здраво за единия стълб, и не смееше да продължи напред. Помоли ме да й подам ръка, за да прекоси с мен, защото изведнъж се почувствала уморена и изпитала страх от колите, неравностите по земята и липсата на опора. Направих няколко крачки назад, взех ръката й в своята и лекичко, с малки стъпки, продължихме пътя си заедно напред. Среброто в косите издаваше нейната възраст, а тя самата – крехка, слабичка, елегантна. Почти не усетих ръката й, когато стисна моята, уверявайки ме, че ще ме държи с всичка сила. И името й – така крехко и красиво като нея – Лиляна.
Движехме се бавно една друга, тя ми разказваше как е искала да се разходи в един от последните топли дни, но това, което ми направи впечатление в разговора ни бе, че преди да помоли мен за помощ, баба Лили е попитала още двама души дали може да я съпроводят през светофарите, които са отказали и не са обърнали внимание.
Всеки човек има право на избор, това е било тяхното решение, но няма нищо страшно, нито пък срамно, ако го бяха направили. Не попитах на каква възраст са били, но и възрастта не е оправдание.
Наближавайки мястото, където живея, видях в очите й паника, че ще я оставя сама, ръката й като на детенце, още повече стискаше моята и аз я изпратих до дома й, на ул. „Здравец”. За мен разстоянието не беше далеч, в нейните очи обаче – изглеждаше като километри. Баба Лили се прибра в тях уморена, но спокойна, обещавайки, че няма да прави повече дълги разходки сама.
Реших да напиша това, защото не е толкова трудно да поемеш отговорност, защото не е срамно да подадеш ръката си на друг човек, независимо на каква възраст е, защото няма да закъснееш чак толкова, ако се отклониш с няколко метра, защото един жест на внимание и уважение винаги означават много, а понякога – всичко за даден момент, за определена ситуация, за нуждаещ се човек. Следващият път някой може да поиска помощ от теб, читателю, ще подадеш ли ръка?!
Симона Алексиева