Така бих нарекла новата стихосбирка на Стойка Теодосиева. Грижливо засетите „черни семенца”, отгледани с много обич, поляти с нежната тъга на душата, избуяват и ние, читателите с интерес поемаме „замесената погача”, за да заситим сетивата си с духовна храна.
Защо пък „Ахилесова пета” е нарекла книгата си Стойка Теодосиева? Отговорът откриваме в нейния послеслов – „защото исках да откроя най-важното за мен като житейска максима”. А коя е житейската й максима? Тя е втъкана във всеки стих, в грижливо подбраните думи и изрази, попила е в атмосферата на нейното настроение.
Авторката точно сега и в това време ни разкрива „разчетените йероглифи” на своя живот и го прави с вещината на майстор. Тя не се страхува да ни представи своя „самоанализ” или да нарисува своя „автопортрет”. Тя е смирена и самовглъбена пред олтара на Духовното начало и пред извора, раждащ живот, пред онези неразгадани вълшебства, които те карат да се чувстваш специален и единствен. Но в зримото настояще, където светът е твърде материализиран, Стойка Теодосиева е боец – тя твърдо отстоява своите принципи, не прекланя воля, дори някои да отдават това на „шантавия й характер” или привичката й „да крачи със рогата напред”!
Но ако знаете нейната „ахилесова пета” – с любов, с „една топла дума”, ще сътворите чудо – за това тя е готова „да направи по-прекрасен света”. Това е „Божие призвание” – да пишеш книгата живот и да изпълниш всяка страница с любов, с надежда и упование, въпреки предателствата, въпреки грешките или болката.
И изведнъж сред цялата тая пъстрота от емоции зааленява цъфналото в счупената стомна мушкато, чуваш бодрия баритон на съседския петел, мами те бялата къща на хълма и очакваш да се случи нещо специално. И то се случва – „славеят разлива своите трели”, слънцето белязва деня с огнен знак, душата се изпълва с „плодни мечти”. Дори леденият есенен вятър, този „нехранимайко” не може да ги прогони, защото тези мечти са родени от любов.
Мечти, за „бързо устремени нозе”, „за блясък в две зеници”, за лъчисти помисли, за любовно вълшебство, за забранения плод и „пеперудени криле”…
Понасяме се с тези мечти и ни се иска като нея да сме „любима песен”, „нашарено от птиците небе”, сенокосна трева, пълноводна река, две камбани в душата. Та без всичко това как бихме могли да живеем?!
Тъжно, елегично настроение се прокрадва през стиховете и ни води към отминала, несподелена любов, към копнежа за топла длан, към една „бяла въздишка”, към студените капки на нощния дъжд… към лудите млади години с тайни пътеки и отмаляло сърце, към едно отминало пътуване на една вечно влюбена душа. Един живот извървян с любов, едно сърце, раздаващо любов и стихове, пропити от любов.
Да, любовта е жива, „за да има слънце и небе и една човеко-божа сила да преражда стареца в дете”. И нека да дадем отговор на въпроса на авторката – „стиховете, те кому са нужни?!” – нужни са, особено днес, на всички, за да се погледнем в очите, да съберем в едно обичта си и да сътворим чудеса от доброта и творческа мисъл… Такива стихове ни правят човеци.
Веселка Стефанова