ДЕН НА РАДОСТТА, но на какво да се зарадвамЕ…

Су­т­рин, още пре­ди да съм си из­ми­ла очи­те, от­ва­рям ла­п­то­па и ви­ж­дам, че все­ки ден е по­с­ве­тен на не­що: на лю­бо­в­та, на при­я­тел­с­т­во­то, на до­б­ро­то, на дя­до­то, на ба­ба­та, на це­лу­в­ка­та, на ус­ми­в­ка­та, на пре­г­ръ­д­ка­та и на вси­ч­ко, ка­к­во­то ти до­й­де на­ум. Ся­каш ако на­п­ра­виш ня­ка­к­во до­б­ро, тря­б­ва да е то­ч­но в оп­ре­де­ле­ния ден, а ако ре­шиш да пре­гър­неш ня­ко­го – да сле­диш ка­лен­да­ра да­ли му е до­ш­ло вре­ме­то. Гле­дам през про­зо­ре­ца – ед­ни мла­до­че­та се це­лу­ват на от­с­ре­щ­на­та пей­ка и през ум не им ми­на­ва да ча­кат да­та­та.

Ето днес е Ден на ра­до­ст­та, а аз се съ­бу­ж­дам мал­ко вки­с­на­та. Пу­с­кам те­ле­ви­зо­ра – от ек­ра­на го­во­рят за те­ж­ка ка­та­с­т­ро­фа и за на­па­д­нат жур­на­лист. Вче­ра пре­би­ти­ят бе­ше до­к­тор, а он­зи ден – учи­тел­ка. Във фей­с­бук – сним­ка на са­мо­т­на ста­ри­ца, чи­и­то де­ца са в чу­ж­би­на, на са­мо­у­би­ло се мом­че…, а ед­на мла­да при­я­тел­ка от­бе­ля­з­ва го­ди­ш­ни­на от смърт­та на лю­би­мия си съ­п­руг, ос­та­вил две си­ра­че­та… Ха ра­д­вай се, де! Не­що не ми се по­лу­ча­ва. Пък тол­ко­ва се ста­рая да ува­жа на­ро­че­ния за ра­до­с­тен ден! Пре­ди се­д­ми­ца се ви­дях с ед­ни при­я­те­ли от де­т­с­т­во­то – вър­на­х­ме се три­де­сет го­ди­ни на­зад и ду­ша­та ми се пре­из­пъл­ни от емо­ции, но то не се брои. Ва­ж­но е то­ч­но днес да ли­ку­вам.

Чу­дя се, чу­дя се на ка­к­во да се за­ра­д­вам – не мо­га да го из­ми­с­ля. На вси­ч­ко от­го­ре се за­т­ру­д­ня­вам да ре­ша да­ли да се ра­д­вам, или да се ко­ся, че пре­зи­ден­тът се съ­бул бос в гра­ди­на­та – не е тол­ко­ва ле­с­но да се пре­це­ни та­къв гло­ба­лен дър­жа­вен про­б­лем, за­ни­ма­ващ по­ло­вин Бъл­га­рия. Ами се­ри­о­зен си е въ­п­ро­сът, как! Да не би да е по-ва­ж­но, че за­к­ри­ват учи­ли­ще или че на ба­ба Не­да пен­си­я­та и? свър­ш­ва още пър­вия ден ка­то си пла­ти то­ка, во­да­та и ле­кар­с­т­ва­та – и то от най-ев­ти­ни­те. Хай­де, де!

Се­ри­о­з­но тря­б­ва да се на­пъ­на и да из­ми­с­ля най-по­с­ле на ка­к­во да се за­ра­д­вам. Хо­ра­та са оп­ре­де­ли­ли: Ден на ра­до­ст­та е! Аха – се­тих се – на по­ре­д­ния то­то­ми­ли­о­нер! Ами жив и здрав да е чо­ве­кът – все пак на­де­ж­да, че мо­же да спе­че­ля и аз! А спе­че­ля ли, ня­ма да се на­ла­га си­нът ми да си из­кар­ва пре­х­ра­на­та „не­мил-не­д­раг” в да­ле­ч­на чу­ж­би­на. И то­ва ако не е по­вод за ра­дост! Сла­гам тъм­ни­те очи­ла, че мал­ко се бях по­на­съл­зи­ла от то­п­ло­то и тръ­г­вам да си ку­пя фиш. Че­с­тит Ден на ра­до­ст­та!                             ЦВЕ­ТА­НА ЦА­НЕ­ВА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.