ПРОЧЕТОХ В „Знаме”-то за благородното и красиво начинание на младежите от Търговище – „посредник на благотворителност за реставрация и консервация на Хаджи Ангеловата къща”. Спомних си студения януари на 1960 г. Тогава, по настоятелната покана на ръководството на окръга, заедно със съпруга ми, пристигнахме в града с отговорната задача – създаване на окръжен исторически музей. Първото ни работно помещение беше Хаджи Ангеловата къща. Гледах с възхищение изящната сграда и не можех да си простя, че години наред бях живяла на тази улица, през няколко къщи, и не бях забелязала красотата й. Как ще я забележа – годините я бяха овехтили, похабили, обезличили. А в 1963 г., когато собственикът й, Хаджи Ангел, я планирал, казал: „Ще направя къща за чудо и приказ! Барем с три пръста, ама ще е по-висока от Мумжиоловата!” /Имал предвид сега известната Капралова къща, строена три години по-рано/.
Оцених стойността на този забележителен паметник на нашата възрожденска архитектура едва след консервацията и реставрацията му. За трудностите разказваше тогавашната инспекторка по култура, г-жа Стефанка Цолова. Често се случвало в кабинета й да влезе историкът Иван Халаджов, който живееше в съседство с Хаджи Ангеловата къща.
-Цолова, ти нощес си спала, ама аз не съм! – казвал от вратата още. – Как ще спя?! Цяла нощ вятърът блъска прогиналите черчевета на Хаджи Ангеловата къща! Губим я, Цолова, губим я! От цялата забележителна улица „Варуш”, останаха само няколко къщи. Поне тази да запазим!”. След такива разговори инспекторката Цолова тръгвала пак от кабинет на кабинет да настоява… Когато подреждахме експозицията в Хаджи Ангеловата къща, пак получавахме помощ от гражданството. Особено при възстановките на типичните за този край тъкани и дантели. Все имаше познавачки, които разгадаха старинните модели. Постелките бяха изтъкани в оригинален, автентичен стан. А дантелите за пердетата и за покривките на миндерлъците, бяха изплетени от жените като дарение. Закупих преждата и предлагах кълбетата, заедно със старинната мостра. Какви сръчни жени бяха. Повечето грабваха кукичката и бързо, безпогрешно заплитаха модела! Пипкава и бавна работа, но търговищенки я свършиха с умения и желание. Веднъж баба Луиза Капралова ми вика от прозорчето си: „Обидена съм! Ти на мене не си дала кълбета! Ти знаеш ли какви дантели съм изплела аз! От дете плета. Че за къщата на Хаджи Ангел ли няма да изплета!”.
Зарадвах се на начинанието на младежите. То е продължение на традицията и възпитава усет към историческата ни памет, уважение и признателност към делата на живелите преди нас.
Мария Овчарова