18 юли 1837 – Свято рождение

Зададе ли се дата на трагична гибел на велик българин, обзема ни такава патетика и такова душевно изтръпване, далеч по-силни и разтърсващи ни от дните, в които честваме тяхното рождение. Навярно защото всяка смърт е героичен подвиг, драматична саможертва.

И в цялата тържественост, обвеяна от особен романтичен порив, усещаме болка, състрадание, печал. Да си го кажем – и срам. Заради издайничеството, малодушието, страхливостта, спотайността. Заради Хаджи Иванчо Хаджипенчович, член на османския меджлис, член на правителствената съдебно-следствена комисия, която издава смъртната присъда на Васил Левски, а после… депутат в Учредителното събрание на Княжество България, член на Държавния съвет и Върховния съд на същото това княжество. Заради Димитър Общи и други като него.

Странно е да се чества смъртта. Но тя, смъртта на големите и предани до сетния си дъх на отечеството родолюбци сякаш ни прави по-признателни и по-вдъхновяващи от славното им борческо житие. Но ако няма рождение, няма да има и подвиг.

Затова свято е това юлско рождение на 1837-ма. Рождение Божие, щом под карловското небе се появява истинският земен апостол на България, Благословено да е! И светло, радостно да е за всинца ни. И празнично. Но и в бодряшкото звучене на тези кратки слова не мога да възпра горчивите си въздишки: ЗАСЛУЖАВАМЕ ЛИ СИ ГО ДЯКОНА ЛЕВСКИ?! ЗАЩО ДНЕС НИЕ НЕ СМЕ ВЪВ ВРЕМЕТО И ВРЕМЕТО НЕ Е ВЪВ НАС?! ГОСПОДИ, ЗАЩО НАКАЗА ЗЕМЯТА НИ ВЕЧЕ ДА НЕ РАЖДА АПОСТОЛИ?!

ИВАНКА БОТЕВА