ИВАНКА БОТЕВА

Да за­мъл­чим. По­не на то­зи ден. По­не за миг. Един един­с­т­вен миг, в кой­то све­то­ст­та да осе­ни и най-скре­жа­са­ли­те сър­ца и да се­к­нат гла­со­ве­те на оне­зи, де­то без­съ­ве­с­т­но и без­па­ме­т­но се мъ­чат да пре­к­ро­я­ват и пре­и­на­ча­ват ис­то­ри­я­та ни – Ру­сия тръ­г­на­ла да се бие не за из­с­т­ра­да­ли­те бъл­га­ри, а за сво­и­те си ин­те­ре­си, по-до­с­той­но щя­ло е да бъ­де са­ми да си из­во­ю­ва­ме сво­бо­да­та.

Въ­п­ре­ки звер­с­т­ва­та, бе­сил­ки­те, кла­ди­те, през вси­ч­ки­те те­зи 500 ро­б­с­ки го­ди­ни, мал­ка­та ни ве­ли­ко­мъ­че­ни­ца Бъл­га­рия е къ­та­ла в сър­це­то си ед­но въ­ж­де­ле­ние – да бъ­де сво­бо­д­на. За то­зи Тре­ти март не­й­ни­те хра­б­ри че­да во­дят че­ти по Бал­ка­на, вди­гат бун­то­ве, мла­ди де­ви­ци по­тай­но ши­ят хай­ду­ш­ки зна­ме­на и тре­пе­т­но ве­зат вър­ху зе­ле­на­та ко­п­ри­на „Сво­бо­да или смърт”, Ле­в­с­ки оби­ка­ля се­ла и гра­до­ве и па­ли ду­ши­те за ре­во­лю­ция, Бо­тев це­лу­ва зе­мя­та на Ко­з­ло­дуй­с­кия бряг и по­ве­ж­да две­с­та­та си юна­ка към Во­ла.

Да, след оно­ва лу­до ап­рил­с­ко опи­я­не­ние, ко­га­то из­пе­пе­ле­ни­ят Ба­так още ди­ми и сте­не, Ев­ро­па е  стре­с­на­та. Но Ев­ро­па на Ви­к­тор Юго и До­с­то­е­в­с­ки . Дру­га­та Ев­ро­па – на крал­с­ки­те двор­ци, на ко­ро­ни­те, на бля­с­ка­ви ба­ло­ве, мъл­чи. Ни­коя от ве­ли­ки­те си­ли не тръ­г­ва да се бие за бъл­га­ри­те. Един­с­т­ве­на­та и от­да­в­на­ш­на на­де­ж­да е „Свя­та Русь”.

В тъм­ни­те одаи до мъ­ж­ду­ка­що­то кан­дил­це и бо­жи­я­та ико­на стои ли­кът на ру­с­кия цар и дву­г­ла­вия орел. Ка­к­ви­то и ин­те­ре­си да е имал, не­го­ви­те по­л­ко­ве, ба­та­льо­ни и со­т­ни пре­ми­на­ват Ду­на­ва, за да ос­во­бо­дят бра­тя­та бъл­га­ри. За­е­д­но с тях до­б­ро­вол­но по­е­мат да ги­нат и да ос­та­вят ко­с­ти­те си в чу­ж­да зе­мя по­е­ти, пи­са­те­ли, дво­ря­ни с ти­т­ли.

И дру­ги до­б­ро­вол­ци се сра­жа­ват и мрат за Ос­во­бо­ж­де­ни­е­то ни – ук­ра­ин­ци, бе­ла­ру­си, ру­мън­ци… Бо­же, кол­ко гро­бо­ве по зе­мя­та ни, с кръст и без кръст, с из­б­ле­д­не­ли от вре­ме­то име­на, с пре­кър­ше­ни мла­до­с­ти, да­леч от ро­ди­на­та – все за на­ша­та сво­бо­да.

Да по­мъл­чим за вси­ч­ки тях, да им от­да­дем и чест, и по­чит и да не за­б­ра­вя­ме, че при­з­на­тел­но­ст­та е бла­го­ро­д­с­т­во. Кол­ко­то до дрън­ка­щи­те, че сме по­лу­чи­ли да­ром сво­бо­да­та си, ще им при­по­м­ним ду­ми­те на ге­не­рал Гур­ко, с ко­и­то се е обър­нал към бъл­гар­с­ки­те до­б­ро­вол­ци – опъл­чен­ци след бо­е­ве­те при Ста­ра За­го­ра: „То­ва бе пър­во­то сра­же­ние, в ко­е­то вие се би­х­те с вра­га, и в не­го по­ка­за­х­те та­къв ге­ро­и­зъм, с кой­то ця­ла­та ру­с­ка ар­мия мо­же да се гор­дее…”

Ка­к­ва до­б­лест, ка­к­во без­с­т­ра­шие, ка­к­во ро­до­лю­бие у те­зи 7500 мла­до­ци от на­бър­зо сфор­ми­ра­но­то, обу­че­но и об­ле­че­но в уни­фор­ми БЪЛ­ГАР­С­КО ОПЪЛ­ЧЕ­НИЕ!

ЗА­ТО­ВА „И днес йощ Бал­ка­нът, щом бу­ря за­фа­ща, спом­ня тоз ден бу­рен, шу­ми и пре­п­ра­ща сла­ва­та му ди­в­на, ка­то ня­кой ек, от ур­ва на ур­ва и от век на век!”

Тъй ще бъ­де и ут­ре, и ви­на­ги. А на Тре­ти март про­с­то да при­та­им дъх, да по­мъл­чим и да се по­к­ло­ним пред по­д­ви­га и се­бе­о­т­ри­ца­ни­е­то на вси­ч­ки, да­ли жи­вот в ед­на от най-об­що­чо­ве­ш­ки­те ос­во­бо­ди­тел­ни вой­ни.