Той е Васил Иванов Кунчев. Наричаме го Левски, Дякона, Апостола, великия Карловец. Обожаваме го като национална икона, гордеем се с неговия политически гений, сравняваме го с Мацини и Гарибалди, вярваме в духовното му безсмъртие, прекланяме се пред идеите и делото му…

И много рядко се питаме, а какъв е бил той като човек?!Как е могъл три пъти – в повечето случаи пеш – да обиколи България и да организира частните революционни комитети! Как е могъл да преживява само с къшеи сух хляб, малко маслини, ябълки и понякога сварено яйце или парче пастърма? Защо не е създал семейство? Влюбвал ли се е? С какво е омагьосвал слушателите си мъже и жени, та те са го следвали в борбата, без понякога дори да разбират, че ги води към жертвената клада, без дори някога да са усещали какво е това свобода…

Често комитетските хора го питали:

„ Бай Василе, гледаме те и ти се чудим: ти си винаги весел. От нищо ли не те е страх.”

„Че от какво да ме е страх – отвръщал той. – Аз, преди да поема по този път, съм предал душата си на Бога. Казах му: „ Вземи ми всички земни блага, но ми дай сили да завърша делото си, защото извън делото за мене няма нищо.” Фаустовски облог, сключен между Левски и Господ.

Обичал да пее, особено му допадали хайдушките песни. Песента е била неговото оръжие  – хем златно, хем винаги под ръка. Хората, макар и тайно събрани някъде, обичали да го слушат. Ето какво казва неговият сподвижник отец Матей Преображенски: ”Завършим ние комитетското събрание, домакинът, в чиято къща сме се събрали, донесе вино, най-първо налеят на Дякона, а той допълни чашата с вода и близне, колкото да не строши хатъра на другарите си…Па като викне…Не глас, ами една такава божия проповед…и сила, и светлина… Че и на селско хоро се е хващал. Попаднахме веднъж  в Трявна, търсехме негов другар, комитетски човек, знаели се още от Тулчанско…Влизаме ние в града , а зад нас влизат десетина заптии на коне. Аз – в расо, Дяконът – във вехти потури и с охлузено калпаче…Уж че бил колибар, тръгнал да се цанява ратай при някой от чорбаджиите, пък къде другаде може да стане сгледата, ако не на хорото… Подаде ми  охлузения си калпак, развя златен перчем и като се огледа за най-личните момци на хорото, между тях се залови. Зяпаха го тревненци и му се радваха, зяпаха го момини майки и си шушукаха, но накрая никой не го одобри. Кой ще си даде земята и добитъка на човек, дето играе така, сякаш е сигурен, че ако не поведе хорото, слънцето ще угасне и земята ще се потули в мрак… Не е за полски ратай такъв човек. За друго е. Но не знаеха за какво. Гледаха го…– в очите му трепкаше онази небесна лудост, дето са виждали  само по лицето на Разпнатия Исус –, мълчаха и само въздишаха…”

За Апостола народът е съчинявал легенди, едни толкова невероятни митове са измисляни за лъвската му смелост, каквито само уповаващия се на въображението си народ би могъл да измисли. Според мълвите народни Левски имал криле, подобни на онези, дето  криели под мишницата си Филип Тотьо и Хаджи Димитър. Дяконът обаче, за разлика от всички други народни герои, можел да влиза и да излиза през комина подобно дим, умеел да стреля едновременно с три пищова – по един в ръцете и третият – в зъбите; успявал да се прави на всякакъв – от дрипав въглищар или слепец, до паша и католически проповедник…Славел се с необикновена физическа сила и здравина: можел да замръкне във Филибе, а да осъмне в Троян. Пеел тъй сладко, че можел с гласа си да упои пепелянка. По три дни издържал върху гърба на кон, без да пийне вода и да сложи троха хляб в устата си… пък и говорел турски с оня трудно постижим акцент, с който се гордеят старите османлии от древната столица Кония и така още при пръв разговор поставял по-ниско от себе си всичките одрински първенюта,  както и покръстените в правата вяра европейци, наводнили Истанбул. Не, такъв човек не може да бъде заловен, ни от турската, ни от която и да е друга полиция…

Но такъв човек е можел да бъде обичан. До смърт.Че и след нея.

Имало в карловското село Войнягово едно много красиво момиче – Йова, и селският даскал Васил Иванов Кунчев се влюбил в нея. Било луда любов пред очите и с благословията на цялото село. Обичали се само с поглед, сънували се, но така и не се докоснали. Селото очаквало сватба. Но тъкмо тогава Левски напуска Войнвягово и никой не знае нищо за него. След година и нещо се връща и една вечер, заедно с младия селски свещеник Неделчо, отива в дома на любимата си Йова, целува ръка на родителите й и моли за прошка…На момичето дава „изин” – разрешение да се омъжи.

След няколко месеца тя се сгодява за свещеника.

Мнозина от изследователите на Левски и днес се питат, по каква причина той е развалил годежа? Отговор на този въпрос дава братовчед му Васил Караиванов в книгата си за Дякона. От нея научаваме, че след като напуска Войнягово, Левски постъпва във Втората Белградска легия, там се поболява от някаква „коремна болест”, но  в болницата не искали да го лекуват. Тогава войводата Панайот Хитов го настанява в частна къща и  наема двама хирурзи да го оперират ,като ги предупредил че ако с болния се случи  н е щ о, те ще го последват. Рязали докторите, шили, но накрая все пак си отмъстили: оставили раната отворена. Пет години – до края на живота му – тази рана кърви и гнои. И Левски казал на братовчед си:” Като влязох в банята, като ме видяха турците такъв разранен и кървав, всички се отдръпнаха погнусени и ме оставиха сам да се къпя. Как мога да се оженя и как да се покажа такъв пред жена си, а и пред бъдещите си синове…”

На 27 декември 1872 година Апостолът е заловен в Къкринското ханче, на  6/18 февруари 1873 година е обесен край София. ( Според погрешни изчисления ние почитаме датата на смъртта му на 19-ти.) Понеже никой не го припознал за брат по кръв или по вяра и никой не поискал тялото му за погребение, заровили го в позорните гробища редом с чужденци, детеубийци и луди. Едно от неговите последни желания е било:” Искам да умра в България, та гробът ми всякой да го знай.”

Днес никой не знае гроба на Апостола.

А Йова! Тя живяла дълго, починала през 1937 година, когато цяла България отбелязвала стогодишнината от рождението на Левски. Датата на смъртта й е…18 февруари.

Според поверието, душите на тези които умират на една и съща дата, се срещат завинаги  в небесата.

Автор: Неда Антонова