За по­ве­че­то от нас Юлия ПИ­С­КУ­ЛИЙ­С­КА е до­б­ре по­з­на­то име на жур­на­ли­с­т­ка, пу­б­ли­ци­с­т­ка и бе­ле­т­ри­с­т­ка. Ра­бо­ти­ла е в от­дел „Кул­ту­ра” на в.”Труд”, от­дел „Пу­б­ли­ци­с­ти­ка” на сп.”Пла­мък”, в „Сло­во­то”, два ман­да­та е зам.-пре­д­се­да­тел по про­фе­си­о­нал­но-твор­че­с­ки въ­п­ро­си на Съ­ю­за на бъл­гар­с­ки­те журналисти. Не пре­с­та­ва да тво­ри, на­с­ко­ро пре­д­с­та­ви по­ре­д­на­та си сти­хо­с­бир­ка „Ди­во цве­те”.

От го­ди­ни Ю.Пи­с­ку­лий­с­ка е го­лям при­я­тел на тър­го­ви­щ­ки­те жур­на­ли­с­ти. По-до­лу по­ме­с­т­ва­ме на­пи­са­но­то от нея спе­ци­ал­но за чи­та­те­ли­те на „Зна­ме”:

 

Има хо­ра, с ко­и­то се ви­ж­да­ме ря­д­ко. Или мно­го ря­д­ко. С ко­и­то до­ри сме на „вие”, за­що­то не сме ус­пе­ли да пре­с­ко­чим она­зи тъ­ни­ч­ка чер­та, ко­я­то ни от­де­ля от из­ли­ш­но фа­ми­ли­ар­ни­че­не с мно­го ува­жа­ван чо­век. И въ­п­ре­ки то­ва вси­ч­ки раз­с­то­я­ния са сто­пе­ни. Ка­то ки­ло­ме­т­ри, ка­то ду­хо­в­ни да­ле­чи­ни…

Имаш чу­в­с­т­во­то, че ей се­га мо­жеш да сре­жеш сте­на­та на въз­ду­ха и да по­да­деш ръ­ка то­ч­но на оп­ре­де­ле­ни от сър­це­то и ра­зу­ма ти ли­ч­но­с­ти. Имам в жи­во­та си та­ки­ва при­съ­с­т­вия. Из­б­ра­ни от мен за­ра­ди ве­ли­чи­е­то на ду­ха и ес­те­с­т­ве­на­та и не по­зи­ра­ща чо­ве­ч­ност. Един от тях е проф. д-р Ки­рил Ро­ман­с­ки – един от авторитетите в не­в­ро­хи­рургията в България. Не съм бро­и­ла кол­ко пъ­ти съм на­би­ра­ла те­ле­фо­на му, когато бях зам.-председател в Съюза на българските журналисти, за да го по­мо­ля за кон­сул­та­ция на сло­ж­на ди­а­г­но­за, за опе­ра­ти­в­на на­ме­са…Ни­ко­га не ми е от­ка­зал. Не ме е пре­п­ра­щал към друг ден. Ни­ка­к­ви уго­вор­ки. Ста­ва ду­ма за чо­ве­ш­ки жи­вот. И тол­ко­ва. То­ва не е про­с­то до­б­ро­та. Ни­то про­с­то ин­т­ге­ли­ген­т­ност. Ни­то са­мо ви­сок про­фе­си­о­на­лизъм. То­ва е чо­ве­ш­ка на­г­ла­са да из­ве­деш вси­ч­ки­те си ин­те­ле­к­ту­ал­ни си­ли и про­фе­си­о­нал­ни уме­ния, за да по­мо­г­неш.

От­да­в­на има­ме уго­вор­ка про­с­то да пи­ем ед­но ка­фе, да му дам кни­га, в ко­я­то съм пи­са­ла за не­го, да пре­с­ре­щ­нем ду­ми­те си в ед­но све­т­ло ду­хо­в­но про­с­т­ран­с­т­во. И все не ус­пя­ва­ме. За не­го ня­ма съ­бо­та, не­де­ля. Опе­ри­ра. Спа­ся­ва…

Имам по­з­на­та, ко­я­то опе­ри­ра от ту­мор и тя го пре­вър­на в свой Бог. Оп­ле­те му не­ве­ро­я­тен пу­ло­вер. Не съм го пи­та­ла да­ли го е об­ли­чал. Но знам – за­ра­д­вал се е, ма­кар да из­г­ле­ж­да то­ч­но „за­т­во­рен”…

Мно­го не­ща от мо­я­та съ­д­ба на жур­на­лист съм за­т­во­ри­ла зад гър­ба си, но по­ня­ко­га вне­за­п­но из­ни­к­ват…Се­тих се как Ки­рил Ро­ман­с­ки спа­си ко­ле­га­та ни от Тър­го­ви­ще Бо­жи­дар Попов. Д. Вълчева бе­ше пре­д­се­да­тел на дру­же­с­т­вото тогава, оба­ди ми се, бе­ше въ­п­рос на ча­со­ве Бо­жи­дар да ожи­вее, тря­б­ва­ше с без­на­де­ж­д­но­то си по­ло­же­ние да тръ­г­не от Търговище, ве­че по­ч­ти не­по­д­ви­жен…При­п­ря­но обя­с­ня­вам на Ки­рил Ро­ман­с­ки, ве­д­на­га раз­би­ра си­ту­а­ци­я­та, ка­з­ва, че още на дру­га­та су­т­рин го ча­ка в опе­ра­ци­он­на­та…Не са­мо го спа­си. Лев не му взе. Той е та­къв. Чо­век на кле­т­ва­та… Ща­с­т­ли­ва съм, че го по­з­на­вам. Че мо­га да бъ­да ед­но мал­ко мо­с­т­че, по ко­е­то те­ж­ко бо­лен ще сти­г­не до не­го. Вяр­вам не са­мо на про­фе­си­о­на­ли­з­ма му. А на ин­те­ли­ген­т­но­ст­та, ко­я­то се из­ра­зя­ва в ува­же­ние към все­ки чо­век и же­ла­ние да бъ­де про­дъл­жен един жи­вот. Ръ­це­те му са зла­т­ни…

Тол­ко­ва съ­д­би сре­щам…И ко­га­то ме на­с­ти­г­не усе­ща­не­то за сто­пе­ни раз­с­то­я­ния, за по­да­де­на ръ­ка, за не­по­д­п­ра­ве­на до­б­ро­та, се въл­ну­вам. След тол­ко­ва го­ди­ни, в ко­и­то Бо­жи­дар е по­с­ре­щал про­ле­ти, ле­та, есе­ни, зи­ми…му по­же­ла­вам да е здрав, да на­лее ед­на ча­ша ви­но ос­вен сво­я­та, да я по­г­ле­д­не и да ка­же: „На­з­д­ра­ве, про­фе­со­ре, жив съм…” Вяр­вам, че та­ки­ва ду­ми се дви­жат по въз­ду­ш­ни­те об­ла­ци на ду­хо­в­ни­те про­с­т­ран­с­т­ва. И раз­с­то­я­ния ня­ма.