Интервюто, което Ви предлагаме по-долу, е по повод 90-годишнината на писателя Кольо ГЕОРГИЕВ, почетен гражданин на Търговище. Роден е на 26 декември 1926 г. в търговищкото Голямо Ново. Потърсихме контакт с Кольо ГЕОРГИЕВ чрез Елка Маркова, секретар на НЧ“Добри Чинтулов-1935″ в ж.к.“Дианабат“. Тя бе любезна да разговаря с него и да ни предостави това интервю, за което й благодарим!
– Честитя Ви знаменателното събитие, надявам се да го посрешнете в добро здраве и да не ме лишите от възможността да ви задам няколко въпроса.
– Кольо Георгиев: Може да разчитате. Понеже много неща ги възприемам откъм забавната им страна, спомням си, че една млада, навярно и неопитна журналистка в интервю с академик Михаил Арнаудов по случай наближаващия му, след по-малко от месец, стогодишен юбилей го попитала „какви са творческите му планове занапред, за бъдещето“. „Какви, мило момиче, бъдещи творчески планове може да има човек, ако само след три седмици ще навърши сто години!“
Той дори не успя да дочака юбилея си. По-внимателно с творческите планове. Ако искаш да знаеш, аз съм дори тъжен като знам, че ми предстои такъв юбилей. Ами малко ли са цели десет години чакане на стогодишнината? Я да не си правим майтап с такива неща.
– Знае се, че Вие дори сте пристъпил към изпълнението на бъдещите си творчески планове. Бихте ли ни споделили какво сте намислил да представите на читателите? Кажете ни поне заглавието на книгата, може би то ще подскаже доста от замислите Ви.
– Първите сто и петдесет страници са готови, но те са незначителна част от замисления обем. Предварителното /работно/ заглавие е „Спомени и четива за случки и преживелици от времена, наричани „минало незабравимо“.
Живях в три исторически епохи на Родината, ако не през всички тези години да съм бил в центъра или близо до тях и в реално време съм участвал или отблизо наблюдавал, записвал в личните си дневници всичко достойно за сетивата и съхранено в паметта.
Дневниците, които съм водил редовно, може да се каже ден след ден са десетки на брой, а страниците, преведени на стандарта, са не по-малко от пет-шест хиляди, сама изчислете на колко томчета биха се превърнали, ако смятаме, че том четивна книга според мен е двеста, най-много триста страници. Сега, когато се планират няколко тома, които ще погълнат написаните текстове в дневници, а четивата наричам новелизираните случки, съхранени и литературно обработени, променени според правилата на разказа, като жанр без в сюжета да са променени реалните събития и случки. Дотук за „бъдещите творчески планове“ без, разбира се, да се поддаваме на суеверни страхове и поличби.
– Не бих пропуснала да попитам ще има ли в бъдещата книга с четива и спомени за случки и преживелици, свързани с родния търговищки край?
– Не е необходимо аз да изтъквам връзката на литературното ми творчество с родния ми край. Доказателствата на разказвача е като в драматургията – като сюжети, като герои и прототипи, настроения и изблици на чувства и много други неща, установени още при началото на моето литературно творчество. Родният край е Родината, в умален мащаб, той е неотделим. Може би е по-правилно това понятие да се отнесе към административно-географските термини. Да ти кажа, че в България, на българина му е много мило родното място, той обогатява патриотичното му чувство, прави го брат с другите българи, сплотява българите и ги прави по-различни от другите.
В момента, обаче, искам да погледна на темата за родния край от друга една страна, от позицията на българин, неотблагодарил се още на родния край.
Не много отдавна преди промените в 1989 г. държавникът Пенчо Кубадински, който във времената на антифашистката съпротива е намирал съидейници и закрилници, включително и от моя род, ме попита закачливо как е Голямото-Ново. Оплаках се от един хълм, фасаден, да го нарека, излегнат по цялата дължина на главната ни улица, който загрозява пейзажа с оголената си мъртвешка белота, особено нощем.
– А какво ви пречи да изкарате няколко трактора и булдозера, да го терасирате и засадите с каквито си искате дръвчета, че да му се радват и човец и, и животни, и птички, цветя, билки? Какво ви пречи?
– Че нямаме трактори, булдозери и власт – отговорих.
– Само това ли било – реагира държавникът Пенчо Кубадински.
Само след няколко дена хълмът беше напълзян от трактори, булдозери и хора, разоран и засаден, а днес, няколко десетилетия след този разговор, хълмът се нарича Пенчова гора. Ако тръгнете, може да се загубите или да ви се стори, като че ли нещо там дебне, а всъщност нищо не дебне, а се е пропуснал по стръмния склон невнимателен таралеж или тромава костенурка… .
– Ще каже човек това се е случило само защото сте имали късмет да разполагате с един Пенчо?
– Да, с един, мила госпожо. Толкова трябва, за да се разкраси един хълм в родното място, в Родния край: един Пенчо и два-три трактора.
-Благодаря за това интервю!