ЖИВЯХ В ТРИ ИСТОРИЧЕСКИ ЕПОХИ НА БЪЛГАРИЯ

Ин­тер­вю­то, ко­е­то Ви пре­д­ла­га­ме по-до­лу, е по по­вод 90-го­ди­ш­ни­на­та на пи­са­те­ля Ко­льо ГЕ­ОР­ГИ­ЕВ, по­че­тен гра­ж­да­нин на Тър­го­ви­ще. Ро­ден е на 26 де­кем­в­ри 1926 г. в тър­го­ви­щ­ко­то Го­ля­мо Но­во. По­тър­си­х­ме кон­такт с Ко­льо ГЕ­ОР­ГИ­ЕВ чрез Ел­ка Мар­ко­ва, се­к­ре­тар на НЧ“До­б­ри Чин­ту­лов-1935″ в ж.к.“Ди­а­на­бат“. Тя бе лю­бе­з­на да раз­го­ва­ря с него и да ни пре­до­с­та­ви то­ва ин­тер­вю, за ко­е­то й бла­го­да­рим!

– Че­с­ти­тя Ви зна­ме­на­тел­но­то съ­би­тие, на­дя­вам се да го по­с­ре­ш­не­те в до­б­ро здра­ве и да не ме ли­ши­те от въз­мо­ж­но­ст­та да ви за­дам ня­кол­ко въ­п­ро­са.

– Ко­льо Ге­ор­ги­ев: Мо­же да раз­чи­та­те. По­не­же мно­го не­ща ги въз­при­е­мам от­към за­ба­в­на­та им стра­на, спом­ням си, че ед­на мла­да, на­вяр­но и не­о­пи­т­на жур­на­ли­с­т­ка в ин­тер­вю с ака­де­мик Ми­ха­ил Ар­на­у­дов по слу­чай на­б­ли­жа­ва­щия му, след по-мал­ко от ме­сец, сто­го­ди­шен юби­лей го по­пи­та­ла „ка­к­ви са твор­че­с­ки­те му пла­но­ве за­на­пред, за бъ­де­ще­то“. „Ка­к­ви, ми­ло мо­ми­че, бъ­де­щи твор­че­с­ки пла­но­ве мо­же да има чо­век, ако са­мо след три се­д­ми­ци ще на­вър­ши сто го­ди­ни!“

Той до­ри не ус­пя да до­ча­ка юби­лея си. По-вни­ма­тел­но с твор­че­с­ки­те пла­но­ве. Ако ис­каш да зна­еш, аз съм до­ри тъ­жен ка­то знам, че ми пре­д­с­тои та­къв юби­лей. Ами мал­ко ли са це­ли де­сет го­ди­ни ча­ка­не на сто­го­ди­ш­ни­на­та? Я да не си пра­вим май­тап с та­ки­ва не­ща.

– Знае се, че Вие до­ри сте при­с­тъ­пил към из­пъл­не­ни­е­то на бъ­де­щи­те си твор­че­с­ки пла­но­ве. Би­х­те ли ни спо­де­ли­ли ка­к­во сте на­ми­с­лил да пре­д­с­та­ви­те на чи­та­те­ли­те? Ка­же­те ни по­не за­г­ла­ви­е­то на кни­га­та, мо­же би то ще по­д­с­ка­же до­с­та от за­ми­с­ли­те Ви.

– Пър­ви­те сто и пе­т­де­сет стра­ни­ци са го­то­ви, но те са не­з­на­чи­тел­на част от за­ми­с­ле­ния обем. Пре­д­ва­ри­тел­но­то /ра­бо­т­но/ за­г­ла­вие е „Спо­ме­ни и че­ти­ва за слу­ч­ки и пре­жи­ве­ли­ци от вре­ме­на, на­ри­ча­ни „ми­на­ло не­за­б­ра­ви­мо“.

Жи­вях в три ис­то­ри­че­с­ки епо­хи на Ро­ди­на­та, ако не през вси­ч­ки те­зи го­ди­ни да съм бил в цен­тъ­ра или бли­зо до тях и в ре­ал­но вре­ме съм уча­с­т­вал или от­б­ли­зо на­б­лю­да­вал, за­пи­с­вал в ли­ч­ни­те си дне­в­ни­ци вси­ч­ко до­с­той­но за се­ти­ва­та и съ­х­ра­не­но в па­мет­та.

Дне­в­ни­ци­те, ко­и­то съм во­дил ре­до­в­но, мо­же да се ка­же ден след ден са де­се­т­ки на брой, а стра­ни­ци­те, пре­ве­де­ни на стан­дар­та, са не по-мал­ко от пет-шест хи­ля­ди, са­ма из­чи­с­ле­те на кол­ко том­че­та би­ха се пре­вър­на­ли, ако смя­та­ме, че том че­ти­в­на кни­га спо­ред мен е две­с­та, най-мно­го три­с­та стра­ни­ци. Се­га, ко­га­то се пла­ни­рат ня­кол­ко то­ма, ко­и­то ще по­гъл­нат на­пи­са­ни­те те­к­с­то­ве в дне­в­ни­ци, а че­ти­ва­та на­ри­чам но­ве­ли­зи­ра­ни­те слу­ч­ки, съ­х­ра­не­ни и ли­те­ра­тур­но об­ра­бо­те­ни, про­ме­не­ни спо­ред пра­ви­ла­та на раз­ка­за, ка­то жанр без в сю­же­та да са про­ме­не­ни ре­ал­ни­те съ­би­тия и слу­ч­ки. До­тук за „бъ­де­щи­те твор­че­с­ки пла­но­ве“ без, раз­би­ра се, да се по­д­да­ва­ме на су­е­вер­ни стра­хо­ве и по­ли­ч­би.

– Не бих про­пу­с­на­ла да по­пи­там ще има ли в бъ­де­ща­та кни­га с че­ти­ва и спо­ме­ни за слу­ч­ки и пре­жи­ве­ли­ци, свър­за­ни с ро­д­ния тър­го­ви­щ­ки край?

– Не е не­об­хо­ди­мо аз да из­тъ­к­вам връ­з­ка­та на ли­те­ра­тур­но­то ми твор­че­с­т­во с ро­д­ния ми край. До­ка­за­тел­с­т­ва­та на раз­ка­з­ва­ча е ка­то в дра­ма­тур­ги­я­та – ка­то сю­же­ти, ка­то ге­рои и про­то­ти­пи, на­с­т­ро­е­ния и из­б­ли­ци на чу­в­с­т­ва и мно­го дру­ги не­ща, ус­та­но­ве­ни още при на­ча­ло­то на мо­е­то ли­те­ра­тур­но твор­че­с­т­во. Ро­д­ни­ят край  е Ро­ди­на­та, в ума­лен ма­щаб, той е не­от­де­лим. Мо­же би е по-пра­вил­но то­ва по­ня­тие да се от­не­се към ад­ми­ни­с­т­ра­ти­в­но-ге­о­г­ра­ф­с­ки­те тер­ми­ни. Да ти ка­жа, че в Бъл­га­рия, на бъл­га­ри­на му е мно­го ми­ло ро­д­но­то мя­с­то, той обо­га­тя­ва па­т­ри­о­ти­ч­но­то му чу­в­с­т­во, пра­ви го брат с дру­ги­те бъл­га­ри, спло­тя­ва бъл­га­ри­те и ги пра­ви по-раз­ли­ч­ни от дру­ги­те.

В мо­мен­та, оба­че, ис­кам да по­г­ле­д­на на те­ма­та за ро­д­ния край от дру­га ед­на стра­на, от по­зи­ци­я­та на  бъл­га­рин, не­от­б­ла­го­да­рил се още на ро­д­ния край.

Не мно­го от­да­в­на пре­ди про­ме­ни­те в 1989 г. дър­жа­в­ни­кът Пен­чо Ку­ба­дин­с­ки, кой­то във вре­ме­на­та на ан­ти­фа­ши­с­т­ка­та съ­п­ро­ти­ва е на­ми­рал съ­и­дей­ни­ци и за­к­рил­ни­ци, вклю­чи­тел­но и от моя род, ме по­пи­та за­ка­ч­ли­во как е Го­ля­мо­то-Но­во. Оп­ла­ках се от един хълм, фа­са­ден, да го на­ре­ка, из­ле­г­нат по ця­ла­та дъл­жи­на на гла­в­на­та ни ули­ца, кой­то за­г­ро­зя­ва пей­за­жа с ого­ле­на­та си мър­т­ве­ш­ка бе­ло­та, осо­бе­но но­щем.

–  А ка­к­во ви пре­чи да из­ка­ра­те ня­кол­ко тра­к­то­ра и бул­до­зе­ра, да го те­ра­си­ра­те и за­са­ди­те с ка­к­ви­то си ис­ка­те дръ­в­че­та, че да му се ра­д­ват и чо­вец и, и жи­во­т­ни, и пти­ч­ки, цве­тя, бил­ки? Ка­к­во ви пре­чи?

– Че ня­ма­ме тра­к­то­ри, бул­до­зе­ри и власт – от­го­во­рих.

– Са­мо то­ва ли би­ло – ре­а­ги­ра дър­жа­в­ни­кът Пен­чо Ку­ба­дин­с­ки.

Са­мо след ня­кол­ко де­на хъл­мът бе­ше на­пъл­зян от тра­к­то­ри, бул­до­зе­ри и хо­ра, ра­зо­ран и за­са­ден, а днес, ня­кол­ко де­се­ти­ле­тия след то­зи раз­го­вор, хъл­мът се на­ри­ча Пен­чо­ва го­ра. Ако тръ­г­не­те, мо­же да се за­гу­би­те или да ви се сто­ри, ка­то че ли не­що там де­б­не, а всъ­щ­ност ни­що не де­б­не, а се е про­пу­с­нал­ по стръм­ния склон не­в­ни­ма­те­лен та­ра­леж или тро­ма­ва ко­с­те­нур­ка… .

– Ще ка­же чо­век то­ва се е слу­чи­ло са­мо за­що­то сте има­ли къ­с­мет да раз­по­ла­га­те с един Пен­чо?

– Да, с един, ми­ла го­с­по­жо. Тол­ко­ва тря­б­ва, за да се раз­к­ра­си един хълм в ро­д­но­то мя­с­то, в Ро­д­ния край: един Пен­чо и два-три тра­к­то­ра.

-Благодаря за това интервю!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *