Иван­ка Бо­те­ва

Бо­же, Бо­же, ка­к­ви ми ти ра­бо­ти! Мал­ка­та бул­ка, уж бул­ка, пък иг­рае на то­п­че­та. Е, тръ­г­на на учи­ли­ще, ама не­що не й се учи, и Кон­дан е уче­ник, три го­ди­ни по­в­та­ря в един и съ­щи клас, но ще ста­ва та­т­ко от вто­ра­та си бул­ка. То и Ма­ну я свър­ши ед­на… За­туй ин­дий­ци­те са тол­коз мно­го­ми­ли­о­нен на­род. Да ос­та­вим тъм­на­та Ин­дия.

Ин­те­ре­с­ни ра­бо­ти ста­ват и при нас. Ви­ж­те как се гри­жим за ма­га­ре­та­та. По­о­с­та­ре­ят ли, по­за­ку­цат ли, пен­си­о­ни­рат ги и ги при­би­рат в пан­си­он. Са­мо де­то не им да­ват ко­ле­д­ни до­ба­в­ки. На­с­ко­ро по те­ле­ви­зи­я­та ед­на яро­с­т­на ма­га­ре­за­щи­т­ни­ца ед­ва не се раз­п­ла­ка – на фо­на на омър­лу­ше­ни ма­га­ре­та раз­па­ле­но обя­с­ня­ва­ше как би­ли тор­мо­зе­ни и при­ну­де­ни да но­сят те­ж­ки то­ва­ри. Пак ня­кой ре­ши да по­с­пе­че­ли не­що, но за­що на гър­ба на те­зи до­б­ро­ду­ш­ни дъл­го­у­ши жи­во­т­ни?

Кол­ко­то до бе­жан­ци­те, пре­с­тъ­п­ни­че­с­ки на­х­лу­ли в ро­д­на­та зе­мя – хем на­хал­ни, ок­ра­с­та­вя­ли и въ­ш­ля­са­ли, че и пре­тен­ци­о­з­ни. На Слън­чев бряг и Зла­т­ни пя­съ­ци ли да ги на­с­та­ним? До­дея ни от тая пу­с­та то­ле­ран­т­ност, но сти­га сме раз­ми­ш­ля­ва­ли за та­ки­ва ра­бо­ти. Най-ху­ба­ви­те пра­з­ни­ци, вку­с­ни, ухан­ни и пи­в­ки, са на куп до са­ми вра­та ни.

Пър­ви ще я от­во­ри Све­ти Ни­ко­лай Чу­до­т­во­рец, за да ни за­ми­ри­ше на пъл­нен ша­ран.

По­с­ле Иг­на­ж­ден и ето ти­ха­та и свя­та нощ на Ко­ле­да. И за вяр­ва­щи, и за не­вяр­ва­щи ве­ли­ко и не­о­бя­с­ни­мо е то­ва тайн­с­т­во Ро­ж­де­с­т­во Хри­с­то­во! Но пре­ди не­го, ще чер­пят кръ­с­те­ни­те с име­на­та Вар­ва­ра и Са­ва.

И пак пра­з­нен­с­т­во на но­во на­ча­ло, на но­ва на­де­ж­да – ко­га­то звън­не 2017 го­ди­на и ни из­си­пе 365-те си дни, пър­ви­ят от ко­и­то е Ва­си­льо­в­ден. Сле­д­ват го Йор­да­но­в­ден, Ива­но­в­ден, Ан­то­но­в­ден, Ата­на­со­в­ден, Три­фон За­ре­зан. Ще ги от­бе­ле­жим ка­к­то му е ре­дът.

Грях би­ло да се ко­лят жи­во­т­ни, за­ра­ди ме­со­то им. То­ва не го пи­ше в ни­кой Бо­жи за­кон, за­то­ва и пра­се­то от­г­ле­ж­да­но за пра­з­ни­ка, се ка­з­ва Ко­ле­д­ник. А бра­тя­та аме­ри­кан­ци и на Ко­ле­да, и на те­х­ния си Ден на бла­го­дар­но­ст­та, ве­д­но с на­ци­о­нал­но­то си зна­ме по­чи­тат и пе­че­на­та пуй­ка.

Не сме пре­жи­вя­ва­ли ду­хо­в­но пра­з­ни­ка, тър­ча­ли сме ка­то лу­ди по ба­за­ри, ми­с­ли­ли сме са­мо за яде­не и пи­е­не – дрън, дрън! Че на­ли ду­хът, ча­рът на Ко­ле­да, на Но­ва го­ди­на, е в та­зи емо­ци­о­нал­на еу­фо­рия – да из­бе­реш най-ху­ба­вия по­да­рък за скъп чо­век, да стъ­к­миш най-вку­с­ни­те яс­тия. И на­ли и за то­ва из­ми­на­ва­ме сто­ти­ци хи­ля­ди ки­ло­ме­т­ри, за да сти­г­нем на­в­ре­ме у до­ма, да пре­гър­нем най-сви­д­ни­те си хо­ра и за­е­д­но да по­де­лим тра­пе­за­та. Тя, тра­пе­за­та, ни съ­би­ра, раз­не­ж­ва, уми­ля­ва ду­ши­те ни с тро­га­тел­ни спо­ме­ни.

И пак ще раз­т­во­рим сър­ца­та си, ка­к­то го пра­вим през ця­ла­та го­ди­на, за бе­д­ни, бол­ни, стра­да­щи, са­мо­т­ни.

Бо­же, Бо­же, от­къ­де тръ­г­на­х­ме и до къ­де сти­г­на­х­ме. Ами до най-ху­ба­ва­та ду­ма, ко­я­то ще по­в­та­ря­ме без­б­рой пъ­ти по вси­ч­ки­те те­зи пра­з­ни­ци. Ка­з­ва­ме Ви я и ние още от­се­га – НА­З­Д­РА­ВЕ!