Впечатления на една търговищенка от пребиваването й в Щатите

От сту­ден­т­с­ка бри­га­да те­зи дни се за­вър­на Яни­ца Па­на­йо­то­ва – тър­го­ви­щ­ко мо­ми­че, тре­та го­ди­на сту­ден­т­ка в Со­фий­с­кия уни­вер­си­тет, спе­ци­ал­ност „пра­во”.  За­е­д­но с пе­ти­ма не­й­ни при­я­те­ли от Бъл­га­рия, си на­ме­ри­ли ра­бо­та по про­г­ра­ма „Пъ­ту­ва­не и ра­бо­та” в Оу­шън си­ти, Ме­ри­ленд.  При го­с­ту­ва­не­то си в ре­да­к­ци­я­та на „Зна­ме”, Яни­ца бе лю­бе­з­на да спо­де­ли впе­ча­т­ле­ния от сво­е­то 4-ме­се­ч­но пре­би­ва­ва­не в Аме­ри­ка – как се е по­чу­в­с­т­ва­ла ед­на бъл­гар­ка на хи­ля­ди ки­ло­ме­т­ри от до­ма, ка­к­ви са по­ря­д­ки­те там, на­г­ла­си­те, от­но­ше­ни­е­то към чу­ж­ден­ци­те.

-Яни­ца, кое бе­ше най-ог­ром­но­то Ви оча­к­ва­не, тръ­г­вай­ки на та­зи сту­ден­т­с­ка бри­га­да?

-Да на­у­ча пер­фе­к­т­но ези­ка и да спе­че­ля па­ри, раз­би­ра се./смее се/

14137777_1285178051492539_667741124_n

-Как пре­ми­на­ва­ше един Ваш ра­бо­тен ден?

-Ста­вах око­ло 7 ча­са и ра­бо­тех на 2 ме­с­та- око­ло 9 ча­са за­по­ч­вах ка­то ка­ме­ри­ер­ка в хо­тел, къ­де­то свър­ш­вах до към 16.30 ча­са. След то­ва се от­п­ра­вях 20 ули­ци по-на­го­ре, къ­де­то в един бар ра­бо­тех ка­то го­т­ва­ч­ка до към 2 ча­са през но­щ­та. Око­ло 3 ча­са ве­че бях в квар­ти­ра­та си, взи­мах един душ, три ча­са сън и от­но­во на дру­гия ден по съ­щия гра­фик. Та­ка­ва бе­ше ра­бо­та­та ми от­ре­де­на ми по  про­г­ра­ма­та, по си­ла­та на ко­я­то бях тук.

-Би­х­те ли спо­де­ли­ла впе­ча­т­ле­ния от аме­ри­кан­с­ка­та ку­х­ня.

-Раз­би­ра се, гра­д­че­то, къ­де­то пре­би­ва­вах, бе­ше със  ста­тут на се­мей­но ку­рор­т­но се­ли­ще и аз мо­га да ка­жа за то­ва, ко­е­то аме­ри­кан­ци­те в та­зи част кон­су­ми­ра­ха – пре­дим­но бур­ге­ри, пър­же­ни крил­ца и кар­то­ф­ки. И вси­ч­ко то­ва по­ля­то обил­но с ма­йо­не­зе­ни со­со­ве. Впе­ча­т­ле­ни­е­то ми е, че хра­не­не­то там е бе­зо­б­ра­з­но – в сми­съл, че вси­ч­ки хра­ни са или за­м­ра­зе­ни, или по­лу­фа­б­ри­ка­ти, зе­лен­чу­ци­те са гу­ме­ни, пло­до­ве­те-без­в­ку­с­ни, ме­са­та-тъ­п­ка­ни с хор­мо­ни, изо­б­що, хра­не­не­то  е из­к­лю­чи­тел­но не­з­д­ра­во­с­ло­в­но. Раз­би­ра се, то­ва не се от­на­ся за вси­ч­ки. На дру­ги ме­с­та ви­дях да се про­да­ват и еко­ло­ги­ч­ни про­ду­к­ти, но те са из­к­лю­чи­тел­но скъ­пи- на­при­мер си­ре­не­то „Бри” е 30-40 до­ла­ра за кг, един га­лон ка­че­с­т­ве­но пря­с­но мля­ко е от по­ря­дъ­ка на 20-30 до­ла­ра, има­ше и по-ка­че­с­т­ве­но пи­ле­ш­ко ме­со, но не все­ки мо­же­ше да си го по­з­во­ли…Дър­жа да уто­ч­ня, че се­ли­ще­то, в ко­е­то пре­би­ва­ва­х­ме, не бе­ше от пре­д­с­та­ви­тел­ни­те  из­ва­д­ки за Аме­ри­ка, тук, ка­к­то впро­чем и на­в­ся­къ­де, со­ци­ал­ни­те кон­т­ра­с­ти бя­ха ог­ром­ни.

-Как се чу­в­с­т­ва­х­те ка­то чу­ж­ден­ци, ка­к­во бе­ше  от­но­ше­ни­е­то към Вас, бал­кан­ци­те?

-Пър­во, ко­га­то ка­жех, че съм бъл­гар­ка, ви­на­ги ме свър­з­ва­ха с Ру­сия, смя­та­ха, че мо­я­та стра­на е от гра­до­ве­те  в Ру­сия. Го­ля­ма част от на­се­ле­ни­е­то там е из­к­лю­чи­тел­но ог­ра­ни­че­но, до­ри и да са ви­с­ши­с­ти, те са про­с­то те­с­ни спе­ци­а­ли­с­ти, без ши­рок све­то­г­лед  за не­ща­та и об­ща кул­ту­ра, при­съ­щи за го­ля­ма част от бъл­га­ри­те и бал­кан­ци­те. Да, ус­ми­х­ват се, до­ри и на не­по­з­на­тия, но то­ва е ед­на пре­си­ле­на, ли­це­мер­на, сту­де­на ус­ми­в­ка. Вто­ро, там се пра­ви ка­те­го­ри­ч­но раз­г­ра­ни­че­ние при за­п­ла­ща­не­то на тру­да- ка­то го­т­вач аз взи­мах 9-10 до­ла­ра на час, до­ка­то за аме­ри­кан­ци­те за съ­щия то­зи труд  су­ма­та бе­ше къ­де  къ­де по-го­ля­ма: 16-17 до­ла­ра на час. В квар­ти­ра­та, в ко­я­то бя­х­ме на­с­та­не­ни- то­ва бе­ше ед­на  къ­ща, би­то­ви­те ус­ло­вия бя­ха бе­зо­б­ра­з­ни, а ха­зя­и­те не про­пу­с­ка­ха да ни по­ка­жат пре­не­б­ре­жи­тел­но­то си от­но­ше­ние- кол­ко ни мра­зят и кол­ко не­же­ла­ни сме  ние, бал­кан­ци­те, в тя­х­на­та стра­на.Съ­дей­с­т­вие сре­ща­х­ме един­с­т­ве­но от спон­со­ри­те по про­г­ра­ма­та, по ко­я­то бя­х­ме раз­пре­де­ле­ни.

-В край­на сме­т­ка, кое Ви до­с­та­ви най-го­ля­мо удо­вол­с­т­вие в та­зи стра­на, на ка­к­во най-мно­го се на­с­ла­ди­х­те ка­то млад чо­век?

-На ек­с­кур­зи­я­та до Ню Йорк. На­и­с­ти­на, въз­хи­те­на съм от то­зи град! То­ва  е цен­тъ­ра на све­та, все ед­но, че се на­ми­раш в ня­ка­к­ва при­ка­з­ка! Да се сни­маш на фо­на на Ста­ту­я­та на Сво­бо­да­та, да се раз­хо­диш с ко­ле­ло по Сен­т­ръл парк, да ми­неш  по­к­рай но­вия Тър­го­в­с­ки цен­тър…Да, все­ки един цент, по­хар­чен тук, си за­с­лу­жа­ва­ше, за­що­то бе­ше пре­жи­вя­ва­не от­в­ся­къ­де…Ню Йорк- то­ва е сим­во­лът на аме­ри­кан­с­кия ус­пех и си стру­ва, ма­кар и за дни, да се по­то­пиш в та­зи ат­мо­с­фе­ра, за да за­пе­ча­таш вси­ч­ко ка­то спо­мен за­ви­на­ги.  Ми­на­х­ме по­к­рай фон­та­на, къ­де­то е сни­ман фил­мът „При­я­те­ли”, по­к­рай езе­ро­то с гъ­лъ­би­те от фил­ма „Сам вкъ­щи”, раз­хо­ди­х­ме се из Сен­т­ръл парк-де­ко­ра на фил­ма „Се­к­сът и гра­дът” , ми­на­х­ме по­к­рай ку­ла­та на До­налд Тръмп, по­к­рай му­зея на Ма­дам Тю­со с во­съ­ч­ни­те фи­гу­ри…И още, и още, не мо­га да из­б­роя вси­ч­ко, ко­е­то те по­та­пя в ат­мо­с­фе­ра­та на един не­ве­ро­я­тен свят, кой­то ни­ко­га ня­ма да за­б­ра­вя. А на­в­ся­къ­де на­о­ко­ло не­бо­с­тър­га­чи, не­бо­с­тър­га­чи…

-И ка­к­во, сбъ­д­на ли се ог­ром­на­та Ви цел, с ко­я­то тръ­г­на­х­те?

-И да, и не. Да, ус­во­их къ­де-къ­де по-до­б­ре ези­ка в ес­те­с­т­ве­на­та му сре­да, но за па­ри­те- не мо­га да ка­жа, че спе­че­лих кой знае кол­ко-спе­че­лих тол­ко­ва, че да вър­на за­е­ма, с кой­то тръ­г­нах, и да по­к­рия част от раз­хо­ди­те по сле­д­ва­не­то ми та­зи уче­б­на го­ди­на, за да не те­жа на ро­ди­те­ли­те си.Но  със се­ти­ва­та си усе­тих  ре­ал­ния жи­вот, на мя­с­то, бо­рих се са­ма, оце­ля­вах ,спе­че­лих при­я­тел­с­т­ва, с ко­и­то съм осо­бе­но бо­га­та,  и най-ва­ж­но­то-обо­га­тих ми­ро­г­ле­да  и по­з­на­ни­е­то си от жи­вия жи­вот за то­зи не­ве­ро­я­тен свят, на­ре­чен Аме­ри­ка.

-Ли­п­с­ва­ха ли Ви бли­з­ки­те, ма­ма?

-Най-ве­че ми ли­п­с­ва­ше ма­ма, раз­би­ра се и ос­та­на­ли­те, но ко­га­то с нея се чу­е­х­ме по те­ле­фо­на, аз ви­на­ги й ка­з­вах-„ма­мо, не мо­га да го­во­ря, имам ра­бо­та…” Е, се­га, ка­то се вър­нах, се на­при­ка­з­ва­х­ме…

-Би­х­те ли тръ­г­на­ла от­но­во?

-Са­мо ако с мен до­й­де  ма­ма и ако мо­га там да пра­к­ти­ку­вам про­фе­си­я­та си на ад­во­кат. Са­мо при то­ва ус­ло­вие, ина­че Аме­ри­ка си е за аме­ри­кан­ци­те, тя не е за чу­ж­ден­ци…

Раз­го­вор на ДЕ­Я­НА ВЪЛ­ЧЕ­ВА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.